Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Жизнерадостен.

Идиот.

Преситен.

Глупак.

Скроили са ти шапката.

Грознико.

Изключва музикалната уредба, сваля подвижното радио от таблото, после се взира в него. Спокойно, в Чилтърнс си, пее Стокуел. Баща ти няма да ти открадне стереото. Само се успокой . Баща му вдига пак чашата си, но не помръдва от прага, Декстър въздъхва, взима подаръка от седалката, мобилизира всичките си умствени способности и излиза от колата.

— Каква нелепа кола — промърморва неодобрително баща му.

— Е, не я караш ти, нали? — отвръща Декстър.

Успокоява го познатата рутина — бащата: строг и прагматичен, синът: безотговорен и безочлив.

— Не ми и трябва. Хлапашки играчки. Отдавна те чакаме.

— Как си, старче? — казва Декстър в прилив на привързаност към скъпия си стар баща и инстинктивно го прегръща, потупва го по гърба и после — каква ирония — го целува по бузата.

Застиват.

Декстър някак си е развил рефлекс за целуване. Беше мляснал звучно косматото ухо на баща си. Някаква подсъзнателна част от него си мисли, че все още е в клуба под железопътните мостове с Гибси, Тара и Очи. Усеща слюнката по устните си и вижда смайването по лицето на баща си, който го поглежда старозаветно. Син целува баща си — нарушава природен закон. Още преди да прекоси прага, илюзията за трезвеност се е изпарила. Баща му изсумтява през нос — или отвратено, или защото подушва дъха на сина си, и Декстър се чуди кое е по-зле.

— Майка ти е в градината. Цяла сутрин те чака.

— Как е? — пита Декстър.

Надява се да чуе: „Много по-добре“.

— Върви и виж. Аз ще сложа чайника.

Антрето е тъмно и хладно след яркото слънце. По-голямата му сестра Кейси влиза откъм задния двор, понесла поднос; лицето й излъчва вещина, благоразумие и благочестие. На трийсет и четири, тя се е въплътила в образа на строга болнична сестра и ролята й отива. Полуусмихнато, полусмръщено докосва с буза лицето му.

— Блудният син се завръща!

Умът на Декстър не е чак толкова размътен, та да не разпознае укора, но той пренебрегва забележката и поглежда към подноса. Купичка сивокафеникава пшенична каша, разтворена в мляко, с неизползвана лъжичка до нея.

— Как е тя? — пита с надежда да му отвърне: „Много по-добре“.

— Върви и разбери сам — отговаря Кейси, той се шмугва покрай нея и се чуди: „Защо никой не ми казва как е?“.

Наблюдава я от вратата. Седи в старомоден стол с високи облегалки, обърнат към полята и горите. Оксфорд — сиво мъгляво петно в далечината. От този ъгъл широкополата шапка и слънчевите очила крият лицето й — напоследък очите я болят от светлината — но по отслабналите ръце и начина, по който дланта й виси отпуснато върху подплатената облегалка, заключава, че се е променила много, откакто я видя за последно преди три седмици. Доплаква му се. Приисква му се да се сгуши като дете и да усети прегръдката и, приисква му се също да побегне тутакси оттук, но и двете му желания са неизпълними и той слиза по стълбите с пресилено жизнерадостни подскоци — изпечен водещ на шоупрограма.

— Здравееей!

Тя се усмихва, сякаш и усмивките вече изискват усилие. Той се привежда под периферията на шапката да я целуне. Кожата на бузата й му се струва смущаващо хладна, изопната и лъскава. Под шапката е вързан шал за коса да прикрие оплешивяването, но той се опитва да не се взира твърде отблизо в лицето й и придърпва набързо ръждясал градински стол. Шумно го приближава до нейния. Сега и двамата са обърнати към пейзажа, но той усеща погледа й.

— Потиш се — казва тя.

— Горещо е. — Тя не изглежда убедена.

Не се представя добре. Съсредоточи се. Не забравяй с кого разговаряш .

— Подгизнал си.

— Заради ризата. От изкуствена материя е.

Тя се протяга и докосна плата с опакото на дланта си. Сбърчва отвратено нос.

— Откъде е?

— „Прада“.

— Скъпо.

— Само най-доброто. — За да смени темата, той вдига пакета от стената на алпинеума. — Подарък за теб.

— Колко мило!

— Не е от мен. От Ема е.

— Личи си. По опаковката. — Тя развързва внимателно панделката. — Твоите са в залепени с тиксо торбички за отпадъци.

— Не е вярно… — усмихва се ведро той.

— … Ако изобщо ги има.

Трудно му е да задържи усмивката, но слава Богу, очите й са приковани в пакета, докато разопакова старателно хартията, разкривайки купчина книги с меки корици: Едит Уортън, Реймънд Чандлър, Ф. Скот Фицджералд.

— Колко мило от нейна страна. Ще й благодариш ли от мое име? Прекрасната Ема Морли. — Тя поглежда към корицата на Фицджералд. — „Красиви и прокълнати“. Това сме ти и аз.