Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Кой, кой е обаче? — казва той, без да се замисли, но тя, слава Богу, явно не го чува, зачетена в картичката — черно-бял колаж от плакати от 82-ра: „Тачър вън!“. Засмива се.

— Толкова мило момиче. Толкова остроумно. — Взема романа и измерва дебелината му с палец и показалец. — Прекален оптимист може би. За в бъдеще я посъветвай да се насочи към разказите.

Декстър се усмихва и изсумтява покорно, но всъщност мрази черния хумор. Целта на този хумор е да покаже смелост, да повдигне духовете, но той го намира глупав и отегчителен. Би предпочел неизразимото да си остане неизразено.

— Как е Ема?

— Много добре, мисля. Вече е квалифициран учител. Утре ще се явява на интервю за работа.

— Ето това се казва професия. — Тя се обръща към него. — Не смяташе ли и ти да ставаш учител? Какво промени плановете ти?

Той забелязва сарказма.

— Не ми допадна.

— Не — отвръща пестеливо тя.

Възцарява се тишина и той пак усеща, че губи контрол над деня. Подведен от телевизията и филмите, Декстър смяташе за единствено предимство на болестите способността им да сближават хората, да пораждат естествено разбирателство помежду им. Но те открай време се чувстваха близки, открай време бяха откровени един с друг и неподправеното им разбирателство сега се бе превърнало в горчивина, омерзение и споделен гняв от случилото се. Вместо мили и успокоителни, срещите им се изродиха в препирни и обвинения. Преди осем часа споделяше с непознати най-дълбоките си тайни, а сега бе неспособен да разговаря с майка си. Нещо не е наред.

— Е, миналата седмица гледах шоуто ти — обажда се тя.

— Нима?

Тя мълчи и той се принуждава да попита:

— Как ти се стори?

— Смятам, че си много добър. Много естествен. Изглеждаш много добре пред камера. Както съм казвала и преди, самото предаване не ме впечатлява.

— Е, то не е предназначено за хора като теб.

Тя настръхва и вдига надменно глава.

— Какво искаш да кажеш?

Поруменял, той продължава:

— Искам да кажа, че е глуповато вечерно шоу, това е. За зрители, прибрали се от нощните заведения…

— Тоест — не съм била достатъчно пияна да му се насладя?

— Не…

— Не съм монахиня, вулгарното не ме отвращава, просто не разбирам защо е необходимо да унижаваш някого през цялото време.

— Не унижаваме никого, забавляваме се…

— Организирате състезания за най-грозната приятелка в Англия. Не смяташ ли, че е унизително?

— Не, не точно…

— Насърчавате мъжете да ви изпращат снимки на грозните си приятелки…

— Забавно е… смисълът е, че момчетата ги обичат, въпреки че… не отговарят на всеобщите критерии, това е Целта. Забавно е.

— Непрекъснато повтаряш „забавно“, „забавно“… Мен ли се опитваш да убедиш или себе си?

— Да не говорим за това, моля те.

— А смяташ ли, че те се забавляват, момичетата, „грозните патета“?

— Мамо, аз просто представям музикалните групи. Разпитвам поп звездите за вълнуващите им нови записи, това ми е работата. Средство и цел.

— Но каква цел, Декстър? Винаги сме те възпитавали да вярваш, че можеш да постигнеш всичко, което пожелаеш. Просто не мислех, че ще пожелаеш това.

— Какво искаш да правя?

— Не знам. Нещо добро.

Тя рязко поставя лявата си длан върху гърдите и се обляга назад.

След миг той проговаря:

— Това е добро. По свой начин. — Тя изсумтява. — Глупава програма, само развлекателна, и разбира се, и на мен не ми допада изцяло, но е опит, ще ме отведе по-нататък. Всъщност мисля, че ми се удава. И ми доставя удоволствие.

Тя изчаква малко и казва:

— Е, тогава не трябва да се отказваш, предполагам. Работата трябва да доставя удоволствие. Знам, че с времето ще се заемеш с друго, но… — Тя го улавя за ръката, без да си довърши мисълта. После се засмива задъхано. — Все пак не разбирам защо говориш, сякаш си отрасъл в бедняшки квартал.

— Защото съм гласът на народа — отвръща той и тя се усмихва, едва забележима усмивка, но достатъчна.

— Не бива да спорим — отбелязва.

— Не спорим, обсъждаме — отговаря той, макар да му е ясно, че спорят.

Ръката й се вдига към главата.

— Взимам морфин. Понякога не знам какво говоря.

— Нищо нередно не си казала. Аз самият съм малко отегчен от себе си.

Слънцето отскача от плочките и той усеща как кожата на лицето и на ръцете му гори, пращи като на вампир. Залива го нова вълна пот. Повдига му се. „Запази спокойствие — окуражава се. — Не е от химикалите“.

— Безсънна нощ?

— Почти.

— Живееш с размах, а?