Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Закусва, взряна през прозореца. Апартаментът се намира на шестия етаж в червен тухлен блок, и гледката е към друг червен тухлен блок. Ърлс Корт Роуд не й е присърце — изглежда запусната и временна, все едно живее в резервната стая на Лондон. Наемът за едностайния апартамент също е безумен; сигурно ще си потърси нещо по-евтино, когато започне да учителства, но засега й е приятно тук, далеч от „Локо Калиенте“ и от безмилостния социалистически реализъм на стаята в Клаптън. Освободила се от Тили Килик след шестгодишно съжителство, тя се наслаждава, че в кухненската й мивка не плува сиво бельо и в чедъра й не личат следи от зъби.

Понеже вече не се срамува от това как живее, дори покани родителите си на гости — отстъпи на Джим и Сю „Таити“, а тя спа на канапето. Три потискащи дни те обсъждаха до безкрайност етническия коктейл в Лондон и цената на чаша чай и макар да не изразиха задоволство от новия й начин на живот, майка й поне не й предложи да се върне в Лийдс и да заработи в Газовото дружество.

— Браво, Еми — прошепна баща й, когато ги изпращаше на гара Кингс Крос, но браво за какво? Сигурно, че най-сетне е пораснала.

Все още няма приятел, разбира се, но това не й пречи. От време на време, много рядко, в четири часа следобед, да речем, в дъждовен неделен ден, я обзема паника и дъхът й почти секва от самота. Веднъж или дваж се случи да вдигне телефонната слушалка да провери дали не е повредена. Понякога си мисли колко хубаво би било да я събуди звън посред нощ: „Вземай веднага такси“ или „Искам да те видя, трябва да поговорим“. Но през повечето време се чувства като героиня от роман на Мюриъл Спарк — независима интелектуалка, с остър ум и потайно романтична. На двайсет и седем Ема Морли може да се похвали с отлична диплома по английски и история, с ново легло, едностаен апартамент на Ърлс Корт, много приятели и допълнителна квалификация по педагогика. Ако интервюто днес мине добре, ще започне да преподава английски и драматургия — теми, които познава и обича. На ръба е на нова кариера — на вдъхновяваща учителка — и най-сетне, най-сетне в живота й цари относителен порядък.

Има и среща.

Истинска, официална среща. Ще седи в ресторанта с мъж и ще го гледа как се храни и говори. Някой иска да се качи на палубата на „Таити“ и тази нощ тя ще реши дали да му позволи. Застава пред тостера, реже банана — първата от седемте порции плодове и зеленчуци за деня — и поглежда календара: 15 юли 1993-та, въпросителен и удивителен знак. Паметна дата.

Леглото на Декстър е вносно — италианско: ниска черна платформа в центъра на просторната празна стая като сцена или тепих. Всъщност случва се да изпълнява и двете функции. В девет и половина той лежи буден в него, обзет от ужас и себеомраза, съчетани със сексуално напрежение. Нервните му окончания са превъзбуден и в устата си усеща неприятен дъх, сякаш езикът му е намазан с гел за коса. Скача внезапно, заобикаля лъскавите черни табли и отива в шведската кухня. Във фризера на огромния индустриален хладилник открива бутилка водка и си налива два пръста в чашата, след което добавя портокалов сок. Окуражава се с мисълта, че тъй като още не е заспивал, това не е първото му питие за деня, а последното за предишната нощ. На всичкото отгоре табуто да не се пие през деня е преувеличено; в Европа не го спазват. Номерът е да се използва приповдигнатият духа ефект на алкохола срещу потискащия на наркотиците; напиваш се, за да си трезвен, което, като се замисли, звучи съвсем разумно. Насърчен от логиката си, той си налива още два пръста водка, пуска си музиката от филма „Глутница кучета“ и се олюлява към банята.

След половин час все още е там, питайки се какво да направи, та да спре да се поти. Два пъти си сменя ризата, изкъпа се със студена вода, но потта струи от гърба и челото му, мазна и лепкава като вода, каквато сигурно е. Поглежда си часовника. Вече е закъснял. Решава да кара с отворени прозорци.

Пакет с размерите на тухла — старателно увит в няколко пласта цветна хартия — стои до вратата, за да не го забрави. Вдига го, заключва апартамента и излиза на зелената улица, където го чака колата му — яркозелена „Мазда MRII“ със сгъваем покрив. Никакво място за пътници, никаква възможност за покривен багажник, в багажника едвам се вмества резервна гума, та камо ли бебешка количка — кола, която тръби младост, успех, ергенство. В багажника е скрита музикална уредба, сменяща пет диска — футуристично чудо от миниатюрни пружинки и матова черна пластмаса. Той избира пет диска (безплатни копия от звукозаписните компании — още една облага от работата) и пъха блестящите дискове в кутията, сякаш зарежда револвер с куршуми.