Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Ааааа! — Изправя се на пръсти и обляга дребничката си елфическа глава на рамото му. — Мисля, че си прекрасен — изкрещяна в ухото му и той не възразява.

— И ти си прекрасна — казва и те се плъзват в безкрайната спирала на „прекрасен си“.

Танцуват, смучат се по бузите и се хилят и за кой ли път Декстър се удивява колко леко вървят разговорите, когато никой не е с ума си. В прастари времена, когато хората разчитаха само на алкохола, събеседването с момиче изискваше размяна на погледи, купуване на питиета, тягостно обсъждане на книги и филми, родители и сродници. Днес е възможно да прескочиш почти незабавно от „как се казваш“ на „покажи ми татуировката си“, да речем, или на „какво бельо носиш“ и това определено беше напредък.

— Прекрасна си — изкрещява той, когато тя потърква слабини в бедрата му. — Мъничка си като птичка!

— Но съм силна като вол — извиква тя и показва спретнат бицепс с размера на мандарина. Такъв великолепен бицепс, че той се изкушава да го целуне.

— Красив си. Тооолкова красив.

— И ти си красива — изстрелва той в отговор и си мисли: „Божичко, невероятно добре се получава. Подаваме си репликите толкова гладко“.

Малка и миловидна, тя му напомня на миниатюрно колибри, но той не успява да произнесе думата „колибри“, вместо това я улавя за ръцете, придърпва я към себе си и изкрещява в ухото й:

— Как се казваше птичката, която се вмества в кибритена кутийка?

— Какво?

— ПТИЧКА, КОЯТО МОЖЕШ ДА СЛОЖИШ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА СЪВСЕМ ДРЕБНА ПТИЧКА ТИ СИ КАТО МАЛКА ПТИЧКА НЕ СЕ СЕЩАМ КАК Й БЕШЕ ИМЕТО. — Той доближава палец и показалец. — МАЛКА ПТИЧКА. ТИ СИ КАТО НЕЯ.

Тя кима — или в знак на съгласие, или в ритъма на музиката. Натежалите й клепки пърхат, зениците блуждаят, прибелва очи като куклите на сестра му и Декстър забравя за какво говори, за миг изгубва напълно нишката и когато Тара го улавя за ръцете, стиска ги и повтаря пак колко с прекрасен и как трябва да го запознае с приятелите си, понеже и те са прекрасни, Декстър не отказва.

Озърта се за Калъм О’Нийл — някогашния си съквартирант в университета — и вижда, че той си облича сакото. Навремето най-заклетият мързеливец в Единбург, сега Калъм е преуспял бизнесмен, едър мъж в скъпи костюми, забогатял от поддръжка на компютри. Но с успеха бе дошло отрезвяването — никакви наркотици, по малко алкохол само в почивни дни. Изглежда не на място тук, на тръни. Декстър застава до него и го улавя за двете ръце.

— Къде отиваш, приятелю?

— У дома! Два след полунощ е. Чака ме работа.

— Ела с мен. Искам да те запозная с Тара.

— Декс, не искам да се запознавам с Тара. Трябва да вървя.

— Знаеш ли какво си? Лека категория!

— Пиян ли си? Давай, прави каквото щеш. Ще ти се обадя утре.

Декстър прегръща Калъм и му казва колко е велик, но Тара го дърпа за ръката, той се обръща и се оставя да го поведе през тълпата към едно от сепаретата за отдих.

Клубът е скъп и изискан — поне така се предполага — макар че напоследък Декстър рядко плаща за каквото и да било. Освен това е малко тихо за четвъртък вечер, но поне са спестили страховитата техномузика; няма ги и страховитите хлапета с костеливи бръснати глави, които си свалят ризите и се завират похотливо в лицето ти с оголени зъби и измъкнали челюсти. В клуба тази нощ преобладават приятни, привлекателни двайсетинагодишни от средната класа — сродни души като приятелите на Тара, пушещи, разговарящи и дъвчещи дъвка, излегнати по канапетата. Декстър се запознава с Гибси — или Бигси? — Прекрасната Тара и приятеля й Стю Стюпот, и с Очи, който носи очила, и с приятеля му Марк, когото за жалост явно наричат просто Марк, и всички му предлагат пакетчетата си с дъвка, шишетата си с минерална вода и пакетите си „Марлборо Лайтс“. Хората издигат в култ приятелството, но тук то наистина изглежда невероятно лесно и скоро той си представя как всичките се натоварват на каравана и поемат на излет или пекат барбекю на плажа по залез. А и те очевидно го харесват, разпитват го как е в телевизията, какви други знаменитости познава, а той им разказва пикантни клюки и през цялото време Тара стои зад него и масажира врата и раменете му с миниатюрните си тънки пръстчета, които го карат да потръпна от възторг, докато внезапно и необяснимо разговорът стихва — навярно пет секунди тишина — но достатъчно за мимолетно отрезвяване, което изненадващо му припомня какво му предстои утре, не, не утре, днес, за бога, по-късно днес, и усеща първия нощен пристъп на паника и ужас.