Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

„Ти, арогантно, самодоволно…“

Четири, пет, шест…

„И ти глупава, глупава жено, за какъв дявол таеше чувства и за какъв дявол си въобразяваше, че и той таи чувства.“

Седем, осем, девет…

„Той се гърчи вече, май трябва да го пусна и да го взема на подбив, да измисля шегичка…“

Десет… и тя отмести ръце от темето му, а той изскочи на повърхността. Смееше се и изтръскваше водата от косата и от очите си. И тя се засмя. Вдървено „ха-ха-ха“.

— Да разбирам, че отговорът е „не“? — рече той накрая, издухвайки морската вода от носа си.

— Така мисля. Мисля, че нашият миг отмина отдавна.

— О. Нима? Сигурна ли си? Защото според мен ще се почувстваме далеч по-добре, ако го отметнем.

— Ако го отметнем?

— Смятам, че ще се сближим. Като приятели.

— Опасяваш се, че въздържанието от секс ще накърни приятелството ни?

— Не се изразявам много сполучливо…

— Декстър, разбирам те отлично, там е проблемът…

— Ако те е страх от Ингрид…

— Не ме е страх от нея. Просто отказвам да го направя само за да се води, че сме го направили. И няма да го направя, щом първите ти думи след това ще са: „Не казвай на никого“ или „Да забравим, че се е случило“. Щом се налага нещо да остане в тайна, значи не е трябвало да го вършиш.

Той надничаше над главата й и присвил очи, се взираше към брега. Тя се обърна натам и видя ниска слабовата фигура да тича по пясъка, размахала триумфално над главата си една риза и чифт панталони.

— ООООО!!! — извика Декстър и запердаши към брега, крещейки с пълна с вода уста. После с големи подскоци прекоси прибоя и се втурна след крадеца, отмъкнал дрехите му.

Когато най-сетне се върна при Ема, останал без дъх и разярен, тя седеше върху пясъка, облечена и съвсем изтрезняла.

— Някаква следа от тях?

— Не! Никаква! — трагично отвърна той. — Прецакаха ме и потънаха вдън земя.

Лекият ветрец му припомни, че е гол, и той гневно закри с длан триъгълника между краката си.

— Взел ли ти е портфейла? — попита тя, сдържайки усмивката си с извънредно старание.

— Не, само няколко банкноти, не знам, десет-петнайсет лири… Копеленце!

— Е, предполагам, че това са рисковете на нудисткото плуване — измърмори Ема, а ъгълчетата на устните й затрептяха.

— Ядосвам се за панталоните. Бяха „Хелмут Ланг“! Боксерките бяха „Прада“! Трийсет лири, да му се не види. Какво ти става? — Но Ема не успя да отговори и се заля в смях.

— Не е смешно, Ем! Обраха ме!

— Знам, съжалявам…

— „Хелмут Ланг“, Ем!

— Знам! Просто… толкова си ядосан… и гол…

Тя се преви и закрила лицето си в шепи, се търкулна върху пясъка.

— Стига, Ем! Не е смешно! Ема! Престани!

Когато успя да се надигне, тръгнаха мълчаливо край брега. Декстър — настръхнал от студ, Ема — благовъзпитано на няколко крачки пред него, впила очи в пясъка, за да не избухне отново в смях.

— Що за нехранимайковци крадат чужди панталони! — измърмори Декстър. — Знаеш ли как ще спипам малкия мошеник? Ще търся най-добре облечения кучи син на целия проклет остров!

Ема рухна отново върху пясъка, свила глава между коленете.

Издирването се оказа безплодно и те обиколиха плажа с надеждата да открият резервно облекло. Ема откри голям син пластмасов чувал и Декстър го уви старателно около кръста си като минижуп. Тя предложи да направят ресни, та да заприлича на сукман, и пак се строполи.

На връщане се наложи да минат през центъра на пристанището.

— Не очаквах да е толкова многолюдно — констатира Ема.

Придал си изражение на непринудено безгрижие, Декстър дефилира пред откритата таверна и заковал очи напред, се престори, че не чува дюдюкането. Тръгнаха към града и в тясната алея се сблъскаха с младежите от плажа — зачервени от слънцето и алкохола, вкопчени в прегръдка, двамата се олюляваха по стъпалата към пристанището. Взряха се удивено в синята найлонова минипола на Декстър.

— Някои ми открадна дрехите — обясни той отривисто.

Те закимаха съчувствено и ги подминаха. Момичето се обърна и им подвикна:

— Красив чувал.

— „Хелмут Ланг“! — отвърна Ема и Декстър присви очи, разгневен от предателството.

Цупи се по целия път и когато най-сетне се прибраха в стаята, фактът, че ще делят едно легло, някак си пече бе изгубил значение. Ема влезе в банята и си сложи стара сива тениска. Когато се върна, синият пластмасов чувал лежеше до леглото.

— Сложи го на закачалка — подритна го тя с крак. — Да не се измачка.

— Ха — каза той, проснат в леглото по гащи.