Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— О, Декс, ти си нечуван сексперт . Как беше облечен твоят приятел в „Страп“?

— Колан и черни кожени ботуши. Инженер в „Бритиш Телеком“. Стюарт.

— Смяташ ли да се видиш пак с него?

— Само ако телефонът ми се счупи. Не беше мой тип.

— На мен ми се струва, че всички са твой тип.

— Просто цветиста случка, това е. Какво смешно има?

— Изглеждаш тооолкова самодоволен.

— Нищо подобно! Хомофобка!

Той занадзърта през рамото й.

— Ей! Да не правиш мили очи на сервитьора?

— Опитвам се да поръчам още вино. Твой ред е. Твоята тайна.

— О, предавам се. Не мога да се съревновавам с теб.

— Нито веднъж момиче с момиче?

Тя поклати отвратено глава.

— Някой ден ще изтърсиш нещо такова пред истинска лесбийка и ще ти строшат ченето.

— Значи никога не те е привличала…?

— Не изглупявай, Декстър. Искаш ли да чуеш тайната ми или не?

Сервитьорът пристигна с гръцко бренди — почерпка от заведението — питие, което става само за подаяние. Ема отпи и потрепери. Подпря внимателно брадичка с жест, излъчващ пиянска фамилиарност.

— Тайна… Да видим…

Потупа брадичка с показалец. Дали да му каже, че го е гледала под душа? Или че знае всичко за Тили Килик по Коледа — за масажа на стъпалата, излязъл ужасяващо от контрол? Би могла дори да му разкаже как през 1983-та целуна Поли Досън в спалнята й, но за финала не би събрала смелост. Освен това бе намислила какво ще каже още в самото начало на вечерта. Докато цитрата изпълняваше „Като молитва“ на Мадона, тя облиза устни, разискри очи, внесе още няколко фини корекции, докато постигна най-красивото си и привлекателно лице, с което позираше за снимки.

— В университета, преди да станем… така де… приятелчета… бях малко влюбена в теб. Всъщност не малко, много. Дълго. Пишех сълзливи поеми и прочее.

— Поеми? Наистина ли?

— Не се гордея от себе си.

— Разбирам. Разбирам. — Той скръсти ръце, облегна ги на ръба на масата и сведе очи. — Е, съжалявам, Ем, но това не се брои.

— Защо не?

— Каза, че трябва да е нещо, което не зная.

Хилеше се и тя за пореден път си припомни неизчерпаемия му капацитет да я разочарова.

— Ама че си противен!

Плясна го с опакото на дланта си по най-зачервеното от слънцето място.

— Ох!

— Откъде знаеш?

— Тили ми каза.

Милата Тили.

— И какво стана после?

Тя се взря в дъното на чашата си.

— Сигурно е било нещо, което минава с течение на времето. Като младежките пъпки.

— Не, наистина, какво стана?

— Опознах те. Ти ме излекува от себе си.

— Е, искам да прочета поемите. С какво се римува „Декстър“?

— С „треска“. Полурима.

— Сериозно, пазиш ли ги?

— Унищожих ги. Преди години, в лагерен огън. — С чувството, че е измамена глупачка, Ема отпи още веднъж от празната чаша. — Прекалих с брендито. Трябва да тръгваме.

Заоглежда се разсеяно за сервитьора и Декстър също се почувства глупаво. Толкова много неща можеше да каже. Защо се държа самонадеяно, безочливо, егоистично? Обзет от желание да поправи стореното, той я побутна по ръката.

— Ще се поразходим ли?

Тя се поколеба.

— Добре. Да се поразходим.

Тръгнаха по кея край недовършените къщи в разрастващото се край брега селце, обсъждайки консервативно колко пренаселено ще стане в бъдеще, и докато говореха, Ема мълком се зарече занапред да е по-разумна. Безразсъдството и спонтанността не й се удаваха, не успяваше да довърши започнатото, резултатите никога не оправдаваха надеждите й. Признанието пред Декстър й създаде усещане, че хвърля силно топка, проследява я как отлита високо в небето и след секунди чува трясъка на строшено стъкло. Даде си дума до края на престоя им тук да не губи присъствие на духа, да не пие и да не забравя Правилата. Да не забравя Ингрид — красивата, бисексуална и необременена от задръжки Ингрид, която ги очаква в Лондон. Никакви неприлични откровения. Междувременно влачеше глупавия разговор като тоалетна хартия, заплела се в токчето на обувката й.

Селцето остана зад тях, а Декстър я улови за ръката да й помага, докато се препъват по сухите, все още топли от слънцето дюни. Тръгнаха към морето и стигнаха мокрия пясък, където се ходеше лесно. Ема забеляза, че той не пуска ръката й.

— Къде отиваме? — попита тя, отбелязвайки наум как се преплита езикът й.

— Аз ще поплувам. А ти?

— Да не си полудял?

— Хайде!

— Ще се удавя.

— Няма. Виж колко е красиво.

Морето беше много спокойно и чисто като красив аквариум — нефритено и със сияйна фосфоресцираща пелена; загребеш ли вода, ще засвети в шепите ти. Декстър вече събличаше ризата си през главата.