Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Това ли са?

— Кои?

— Прословутите слипове за трийсет лири. Да не би да са поръбени с хермелин?

— Да заспиваме. Коя страна си избираш?

— Тази.

Лежаха успоредно по гръб и Ема се наслаждаваше на приятния досег на студените бели чаршафи.

— Хубав ден — отбеляза.

— Без последния епизод — измърмори той.

Тя се обърна към Декстър, вперил гневен профил в тавана. Сръга го с крак.

— Нищо и никакви панталони и гащи. Ще ти купя нови-новенички. Три памучни слипа. На едро. — Декстър изсумтя, а Ема го улови за ръката под чаршафа и я стисна. След малко той се извърна към нея. — Наистина, Декс — усмихна му се тя. — Наистина ми харесва тук. Забавлявам се.

— Да. Аз също — промърмори той.

— Още осем дни.

— Още осем дни.

— Ще издържиш ли?

— Кой знае? — Той се усмихна мило и за добро или за зло, всичко си дойде на предишното място. — Колко правила нарушихме днес?

Тя се замисли.

— Първо. Второ и Четвърто.

— Е, поне пропуснахме скрабъла.

— Винаги има утре.

Тя се пресегна нагоре, изключи лампата и се намести с гръб към него. Всичко си беше както преди и тя не беше сигурна дали и харесва. За миг се разтревожи, да не би да не успее да заспи, прехвърляйки в ума си днешните събития, но за свое облекчение скоро усети как умората я надвива и сънят плъзва по вените й като упойка.

Взрян в тавана, Декстър полежа буден в синята светлина с чувството, че днес не е разкрил потенциала си. Ема налагаше определено ниво на поведение, до което той невинаги съумяваше да се издигне. Погледна към нея. Косата й се спускаше по врата, загорялата й кожа тъмнееше на фона на белите чаршафи. Поколеба се дали да не я докосне по рамото и да се извини.

— Лека нощ, Декс — промърмори тя с последни сили.

— Лека нощ, Ем — отвърна той, но тя вече беше заспала.

„Още осем дни — помнели си той, — цели осем дни“.

Почти всичко може да се случи за осем дни.

Четвъртък, 15 юли 1993

Брикстън, Ърлс Корт и Оксфордшър

Тези дни вечерите и утрините проявяват склонност да преливат едни в други. Старомодните идеи за ден и нощ са се превърнали в отживелица и Декстър вижда повече изгреви отпреди.

На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 часа. Декстър го наблюдава от задната седалка на очукано минитакси, прибирайки се у дома от апартамента на един непознат в Брикстън. Не точно непознат, а чисто нов приятел — един от многото напоследък. Този път — графичен дизайнер на име Гибс или Гибси или може би Бигси, и приятелката му — смахнатата Тара, миниатюрно като птичка създание с натежали клепачи и широка алена уста, която не говори много, защото притежателката й предпочита да общува посредством масажи.

Първо срещна Тара — малко след два в нощния клуб под железопътните мостове. Цяла вечер я бе наблюдавал на дансинга как с широка усмивка по пакостливото си лице изскача зад някой непознат и започва да му разтрива раменете или гърба. Най-сетне идва ред на Декстър, той кима, усмихва се и изчаква дългия миг на прозрението. Момичето, естествено, сбърчва чело, насочва показалец към върха на носа му и казва, както казват всички напоследък:

— Ти си известен!

— А ти коя си? — надвиква той музиката, стисва двете й ръце и ги задържа, сякаш поздравява отдавна изгубен приятел.

— Аз съм Тара!

— Тара! Тара! Здравей, Тара!

— Ти си известен? С какво си известен? Кажи ми!

— Работя в телевизията. Водя „с размах“. Интервюирам поп звезди.

— Знаех си! Наистина си известен! — изкрещява очаровано тя, надига се на пръсти и го целува по бузата и го прави толкова мило, че той трогнато надвиква музиката: — Прекрасна си, Тара!

— Прекрасна съм! — крещи тя в отговор. — Прекрасна съм, но не съм известна.

— А заслужаваш! — напряга гърло Декстър и я прегръща през кръста. — Според мен всички трябва да са известни!

Забележката е необмислена и безсмислена, но Тара явно се трогва, защото отвръща: