Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Няма мляко! — извиква.

— Трябва да има — изкрещява Гибси или Бигси.

— Не. Кутията е празна. Ще отида да купя. — Оставя пълната неотворена кутия в хладилника. — Връщам се след пет минути. Някой иска ли нещо? Цигари? Дъвка?

Новите му приятели не отговарят и той се измъква тихомълком, препъва се по стъпалата и излиза на улицата, профучавайки през вратата, сякаш се бори за глътка въздух, и продължава да тича, за да не види никога повече всички тези удивителни хора.

На Илектрик Авеню открива офис на минитаксита. На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 и Декстър Мейхю вече е в ада.

Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Напоследък спи по осем часа, събужда се лесно и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от ежедневните литър и половина — която отлива от чисто нова гарафа в комплект с чашата, която стои, озарена от свежите утринни лъчи, точно до топлото й, чисто двойно легло. Гарафа. Притежава гарафа. Още не й се вярва.

Притежава и мебели. На двайсет и седем е твърде остаряла да живее като студентка и си е купила легло — голямо, двойно, от ковано желязо и ракита, набавено от лятната разпродажба в магазина за мебели в колониален стил на Тотнъм Корт Роуд. Именувано „Таити“, то заема цялата спалня в апартамента й в съседство с Ърл Корт Роуд. Юрганът е с гъши пух, чаршафите — от египетски памук, най-добрият — както я информира продавачката — в целия свят. Всичко това символизира нова епоха на порядък, независимост и зрялост. В неделя сутринта тя се изляга върху „Таити“, сякаш е сал, и слуша „Порги и Бес“ и злокобно пращящата плоча със „Сюити за виолончело“ на Бах. Пие кафе и с най-хубавата си писалка записва наблюдения и идеи за разкази върху снежнобелите страници на скъпи бележници. Понякога, когато Музата я изостави, се пита дали не бърка любовта към писаното слово с най-обикновен фетиш към канцеларските принадлежности. Истинският писател, роденият писател, драска думи по смачкани листчета, по гърба на автобусни билети, по стените на килията. Ема изгубва нишката върху евтината хартия.

Друг път обаче пише щастливо часове наред, сякаш думите са си били там поначало, и се наслаждава на уединението в едностайния си апартамент. Не че е самотна, или поне не прекалено често. Излиза четири пъти седмично и би могла да увеличи дозата, ако пожелае. Среща се със старите приятели, а има и нови — колегите й от колежа по педагогика. През почивните дни изяжда с кориците светските списания — всичко без клубния раздел, където статиите сякаш са написани с руни и неразгадаеми фрази от сорта на „гъмжи от фенове без ризи“. Подозира, че никога, никога няма да танцува без сутиен в пълна с пяна зала, и това я устройва. Вместо това гледа независимо кино, посещава галерии с приятели, а понякога наемат хижи, разхождат се сред природата и се преструват, че живеят там. Околните й казват, че изглежда по-добре, по-уверена. Зарязала е кадифените диадеми, цигарите, закусвалните за бързо хранене. Притежава кафемашина и за пръв път, откакто се е родила, се замисля дали да не инвестира в ароматни потпури.

Радиочасовникът отброява минутите, но тя се излежава спокойно и слуша новините. Джон Смит е в конфликт с профсъюзите и тя се чувства раздвоена, понеже харесва Джон Смит, той излъчва порядъчност, самочувствие и мъдрост. Дори името му подсказва солиден, здравомислещ и принципен мъж. За пореден път си напомня да размисли дали да не стане член на Лейбъристката партия; може би така ще й поолекне на съвестта, че напусна Организацията за глобално разоръжаване. Не че не симпатизира на целите им, но да настояваш за многостранно разоръжаване вече й звучи леко наивно, все едно да се бориш за универсално благодушие.

На двайсет и седем, Ема се пита дали остарява. Навремето се гордееше с непоклатимите си убеждения, но напоследък все по-често приема, че спорните теми са по-многолики и сложни, отколкото е смятала някога. Определено няма изградено мнение по следващите две новини — Маастрихтския договор и войната в Югославия. Трябва ли да проучи въпроса, да вземе страна, да бойкотира нещо? Апартейдът поне не поставяше дилема. Сега в Европа бушува война и тя не е дала никакъв личен принос за нейното прекратяване. Заета е с пазаруване на мебели. Отмята неспокойно новия юрган и се плъзва в тясното пространство между стената и леглото. Придвижва се странично към коридора и в миниатюрната баня, за която никога не се налага да чака, защото живее сама. Хвърля тениската си в плетения кош за пране — ратанът навлезе широко в живота й след онази съдбовна разпродажба на Тотнъм Корт Роуд — слага си старите очила и изопнала рамене, се изправя гола пред огледалото. „И по-лошо може да бъде“, помисля си и застава под душа.