Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Слуша „Кранбърис“, прекосявайки широките жилищни улици на Сейнт Джонс Уд. Не е точно по вкуса му, но е важно да си стилен, щом оформяш музикалните пристрастия на хората. Часът пик е отминал и той стига М40 преди края на албума и поема на запад през именията и жилищните комплекси на града, където живее толкова успешно, толкова модерно. Не след дълго покрайнините отстъпват пред иглолистни плантации, минаващи за природа. По стереото звучат „Джамирокуай“ и той се чувства много, много по-добре, по момчешки дързък в малката спортна кола, и само лекичко му се повдига. Увеличава звука. Познава лично вокалиста на групата, интервюирал го е неколкократно и макар да не би го нарекъл приятел, се смята за близък с него, та възприе доста лично призива му да бдим над планетата Земя. Песента е ремикс — дълга, много дълга версия — и времето и пространството се разтягат и Декстър се отнася. Сякаш след много, много часове очите му се замъгляват и прибелват за последен път от останките от снощните наркотици във вените му, чува клаксон и осъзнава, че кара със сто и деветдесет километра в час точно по средата на двете платна.

Сепва се и се опитва да насочи колата обратно в средното платно, но открива, че е забравил как се управлява воланът, и лактите му отказват да се разгънат, докато се мъчи да изтръгне кормилото от някаква невидима сила. Внезапно скоростта пада до деветдесет и пет километра в час, краката му натискат едновременно спирачката и газта и прозвучава нов клаксон — от камион колкото къща, изникнал зад него. Вижда разкривеното лице на шофьора в огледалото — огромният брадат мъжага му крещи и сред черните огледални сенки лицето му прилича на череп с три дупки. Декстър извърта волана още веднъж, без дори да погледне към аварийното платно, и внезапно го обзема увереност, че ще умре тук и сега, в огнено кълбо на фона на дългия ремикс на „Джамирокуай“. Аварийната лента обаче е празна, слава Богу, и той издишва рязко през устата — веднъж, два пъти, три пъти, като боксьор. Изключва музиката и кара в тишина със сто и десет километра в час, докато стига отклонението.

Изтощен, свива в отбивка, паркира и сваля назад седалката, затваряйки очи с надеждата да подремне, но пред погледа му се мержелеят трите черни дупки в крещящото лице на шофьора на камиона. Навън слънцето е твърде ярко, колите по шосето бучат прекалено силно, а и това да се мяташ трескаво в елегантна кола в 11,45 в лятно утро, изглежда окаяно и нездравословно и той се изправя, изругава и подкарва, докато стига крайпътния ресторант, познат му от тийнейджърските години. „Белият лебед“ е верига, предлагаща закуски и невероятно евтини пържоли и пържени картофки. Той паркира отпред, взима опакования подарък от задната седалка и влиза в просторната позната зала, ухаеща на лак за мебели и застоял цигарен дим.

Обляга се свойски на бара и поръчва малка халба бира и двойна водка с тоник. Помни бармана от началото на 80-те, когато пиеше тук с приятели.

— Преди години се отбивах често тук — разговорливо заявява.

— Нима? — отговаря изпитият, невесел мъж.

Дори да го разпознава, барманът не си признава. Декстър тръгва да седне на някоя маса, стиснал по една чаша в ръка, и пие мълчаливо в компанията на пакета — разноцветно петно в мрачната зала. Озърта се наоколо и се замисля колко далеч е стигнал за десет години и колко с постигнал — известен телевизионен водещ, а още няма двайсет и девет. Понякога му се струва, че лечебните свойства на алкохола граничат с вълшебство, понеже след десет минути се връща сковано в колата и пуска отново музиката — „Би-лавд“ зачуруликват безгрижно и след още десет минути той свива в алеята пред къщата на родителите си — уединено просторно имение от 1920 година с фасада, обрамчена с дървени греди, придаващи му мнимо овехтял и мнимо недодялан вид. Удобен, уютен семеен дом в Чилтърнс. Декстър го оглежда с ужас.

Баща му вече стои на прага, сякаш не е мръдвал оттам с години. Навлечен е прекалено много за юли — краят на ризата му се подава под пуловера, стиска чаша чай. Навремето му се струваше като великан, а сега изглежда прегърбен и изнурен, с бледо, издължено лице, изпито и сбръчкано след шестте месеца, откакто състоянието на съпругата му се бе влошило. Вдига чаша за поздрав и за миг Декстър се вижда през бащините очи и потръпва засрамено от лъскавата си риза, от самодоволната си поза зад волана на спортната кола, от наглия шум, с който спира върху чакъла, от жизнерадостната музика на стереото.