Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

С всяка следваща фраза надеждите на Ема за вечерта избледняваха. „Опитва се да ме вкара в леглото с изтъркани смешки — мислеше си тя, — а всъщност ще ме отведе с метрото до вкъщи“. В киното поничките и насилието поне му отвличаха вниманието, но тук, лице в лице, оставаше само манията по заучени реплики. Често й се случваше. Всички момчета в курса по педагогика си падаха по американски хумор, особено след няколко халби бира, и макар да я влудяваха, разбираше, че донякъде ги насърчава — широко ухилени, момичетата ги наблюдаваха как показват номера с кибритени клечки, фокуси от детските програми и скечове от 70-те. Натрапчива кабаретна болест, срещу която нямаше лек.

Изгълта водката на един дъх. Йън вече държеше менюто с вината и разиграваше сценки на тема „виното е снобска напитка“: чувствен повей на пушек от горски огън, съчетан с аромат на карамелизирана ябълка, и така нататък . Мажорната аматьорска комедия сякаш нямаше край и Ема си представи въображаем, фантастичен мъж, който спокойно преглежда списъка с вината и просто поръчва, непретенциозно, но авторитетно.

— … оттенък на пушен бекон… и прочее и прочее… със сочен привкус на жирафско месо…

„Ще ме докара до ступор — помисли си тя. — Дали да го прекъсна, или да го замеря с препечена филийка, но пък той ги изяде…“ Озърна се към съседните маси — и там се разиграваха роли и за какво в крайна сметка? Нима романтичната любов е шоу за скрити таланти? Изяж си порцията, после отиваме в леглото, влюбваш се в мен и аз ти обещавам още дълги години първокласни спектакли?

— … представи си да описват така бирата. — Глазгоуски акцент. — Нашето специално пиво глези небцето със силен полъх на краен квартал, раздрънкана пазарска количка и градско падение. Върви прекрасно с домашно насилие!

Ема се запита откъде произтича заблудата, че забавните мъже са неустоими; Кати не копнее за Хийтклиф, понеже е голям смешник, и най-непоносимото на този артилерийски обстрел е, че тя всъщност харесва искрено Йън, беше тръгнала за срещата развълнувана и обнадеждена, но той продължаваше да бърбори…

— … нашият портокалов сок е портокалов с натрапчив вкус на портокали…

„Е, стига толкова“.

— … изстискано, не, нежно оцедено от кравешко виме, фермерското мляко от 1988-а се отличава със забележително млечен вкус…

— Йън?

— Какво?

— Млъкни, моля те!

Възцари се тишина, по лицето на Йън се изписа дълбоко страдание, а Ема се почувства неловко. Набеди двойната водка. За да разведри обстановката, каза на висок глас:

— Да поръчаме ли валполичела?

Той погледна менюто.

— Боровинки и ванилия. Така пише.

— Пише го сигурно защото виното е с привкус на боровинки и ванилия.

— Харесваш ли боровинки и ванилия?

— Обожавам ги.

Очите му се стрелнаха към цената.

— Тогава да поръчаме!

След това, слава Богу, положението започна леко да се подобрява.

„Здрасти, Ем. Пак съм аз. Знам, че си на вечеря със Смешника, но просто исках да ти кажа, че когато се прибереш, ако се прибереш сама, разбира се, реших изобщо да не ходя на премиерата. Цяла нощ съм си вкъщи, ако поискаш да се отбиеш. Искам да кажа… много бих се радвал. Ще ти платя таксито, можеш да останеш да преспиш. Та така… Когато и да се прибереш, просто ми се обади и вземай такси. Това е. Надявам се да се видим по-късно. Чао, Ем. Чао.“

Обсъдиха старите времена. Три години по-рано. Ема си избра супа и риба, а Йън предпочете коктейл от въглехидрати, започвайки с огромна купа с месна паста, погребана под преспи пармезан. Обилната порция и червеното вино го поукротиха малко и Ема също се поуспокои. Всъщност се напиваше все по-решително. И защо не? Нима не го е заслужила? Десет месеца се беше трудила усърдно за кауза, в която вярваше, и макар някои от местата, където стажуваше за преподавател, да бяха неподправено ужасни, тя съзнаваше ясно, че тази професия й приляга. На интервюто този следобед събеседниците й явно усетиха същото. Директорът кимаше и се усмихваше одобрително и макар да не смееше да го изрече гласно, знаеше, че работата й е в кърпа вързана.

Защо да не го отпразнува с Йън? Докато говореше, тя го огледа изпитателно и реши, че определено е по-привлекателен от преди: лицето му вече не й навяваше мисли за трактори. Не че беше деликатен или изтънчен; ако избират герои за военен филм, той щеше да е редовият куражлия Томи, който пише писма на майка си, а Декстър щеше да е — какъв? Безочлив нацист. Въпреки това й харесваше как я гледа. Обичливо, ето я думата. Обичливо и пиянски и тя също усещаше как крайниците й натежават и се стоплят и как обичливостта му я заразява.