Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Carpe diem.

— Карпе…?

— Улови мига!

— Това ли означава? Мислех, че е улови кърпата!

Ема изхихика любезно и Йън се задейства като при стартов сигнал.

— Точно там ми е грешката! О, ученическите ми години щяха да са съвсем различни, стига да знаех! Толкова пропилени мигове…

Достатъчно!

— Йън, стига! — рязко възкликва тя.

— Какво?

— Стига роли! Не се налага… — Той се натъжи и тя съжали за грубия тон, приведе се напред и го улови за ръката. — Не е необходимо през цялото време да остроумничиш, да съчиняваш каламбури и смешки. Това не е импровизирано шоу, Йън, а просто… говорене и изслушване.

— Съжалявам, аз…

— О, не си само ти, всички мъже са такива… непрекъснато изпълняват номера си. Божичко, какво не бих дала за някои, който просто разговаря и изслушва! — Усещаше, че казва твърде много, но инерцията я повлече. — Недоумявам какво го налага. Не си на прослушване.

— Но всъщност съм. Донякъде?

— Не и с мен. Не бива да е така.

— Съжалявам.

— И престани да се извиняваш.

— О. Добре.

Йън помълча малко и сега на Ема и се прииска да се извини. Не биваше да споделя мислите си; откровенията не водят до нищо добро. Понечи да се извини. Но Йън въздъхна и подпря буза с длан.

— Ето как смятам, че стоят нещата… Когато в училище не си особено умен, не изглеждаш добре и нямаш много приятели, но един ден казваш нещо и някой се засмива, е… улавяш се за това като удавник за сламка, нали? Подиграват ми се, казваш си, имам глупаво едро лице и дебели крака и никой не ме харесва, но поне мога да разсмивам хората. И чувството е толкова приятно — да разсмееш някого, че залагаш всичко на това. Казваш си, ако не съм смешен, значи съм… нищо. — Той се взираше в покривката за маса и редеше малка пирамида с трохите. След миг добави: — Мислех си всъщност, че знаеш как е.

Ръката на Ема отскочи към гърдите.

— Аз?

— Знаеш какво е да играеш роля.

— Не играя роли…

— Онова за златните рибки. И преди си го казвала.

— Не, аз… и какво от това?

— Просто мисля, че си приличаме. Ти и аз. Понякога.

Първо се почувства засегната. „Не си прав“, прииска й се да възрази, „що за нелепа идея“, но той й се усмихваше толкова — как беше думата, да, обичливо — а и тя се държа малко грубо с него. Накрая сви рамене.

— Не ти вярвам обаче.

— За какво?

— Че никой не те е харесвал.

Той заговори с присмехулен носов глас:

— Е, документалните свидетелства доказват противното.

— Аз съм тук, нали? — Настана мълчание; наистина бе прекалила с пиенето и сега беше неин ред да човърка трохите по масата. — Всъщност си мислех колко по-добре изглеждаш напоследък.

Той постави длани върху корема си.

— Е, тези дни тренирам.

Тя се засмя, съвсем непресторено, погледна го и реши, че в крайна сметка лицето му не е чак толкова неприятно. Не е лице на глупав изнежен младок, а на благопристоен, почтен мъж. Знаеше, че след като платят сметката, ще се опита да я целуне и този път тя ще му позволи.

— Трябва да вървим — каза.

— Ще поискам сметката. — Той се обърна към сервитьора и драсна във въздуха. — Странна е, нали, тази дребна мимика, която всички използват? Чудя се на кого ли е хрумнала за пръв път?

— Йън?

— Какво? Съжалявам, Съжалявам.

Разделиха си сметката, както се бяха уговорили, и когато отваряше вратата, Йън отметна глава назад, сякаш го е ударила по носа.

— Малко пантомимична комедия…

По небето се стелеше тежка завеса от черни и пурпурни облаци. Топлият вятър ухаеше на нажежен метал, предвещавайки буря. Тръгнаха на север през площада. Ема се чувстваше приятно замаяна от брендито. Открай време мразеше Ковънт Гардън с перуанските му музиканти, жонгльорите и пресиленото веселие, но тази вечер всичко й се струваше нормално. Естествено и нормално се чувстваше и хванала под ръка този мъж, който винаги бе проявявал мил интерес към нея, нищо че носеше сакото си метнато през рамо, пъхнал пръст в малката примка под яката. Вдигна очи и забеляза, че се е намръщил.

— Какво има? — попита и притисна ръката му с лакът.

— Просто… май прецаках малко вечерта. Нервничех, преигравах, засипах те с глупави забележки. Знаеш ли кое притеснява най-много комедиантите?

— Дрехите?

— Че хората винаги очакват да ги забавляват. А те се стремят да ги разсмиват…

Отчасти за да смени темата, тя постави ръце върху раменете му, за да не изгуби равновесие, надигна се на пръсти и го целуна. Устните му бяха влажни, но топли. „Боровинки и ванилия“, промърмори тя, без да отлепя устни от неговите, макар всъщност да усещаше вкус на пармезан и спирт.