Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Няма значение. Той се засмя и тя отстъпи назад, улови лицето му в длани и срещна очите му. Стори й се, че Йън ще се разплаче от благодарност, и се почувства доволна, че го е целунала.

— Ема Морли, искам само да кажа… — Той я изгледа тържествено. — Мисля, че си абсолютно ненадмината.

— Ах, какъв ласкател! — каза тя. — Да се прибираме в апартамента ти. Скоро ще завали.

„Познай кой е? Единайсет и половина е вече. Къде си, малка мръснице? Е, добре. Обади ми се. Когато и да е. Тук съм, никъде няма да ходя. Чао. Чао.“

Само луминесцентните улични лампи и фаровете на преминаващите автобуси осветяваха сутеренния едностаен апартамент на Йън на Кали Роуд. По няколко пъти в минута цялата стая започваше да вибрира, разтърсена от една или повече мотриси по Северната линия, Пикадили или Виктория или от автобуси 30, 10, 46, 214 и 390. От гледна точка на обществения транспорт апартаментът бе вероятно най-стратегически разположеният в цял Лондон, но само от тази гледна точка. Грохотът отекваше в гърба на Ема, легнала върху сгъваемото легло със свлечен до средата на бедрата чорапогащник.

— Кой беше този?

Йън се заслуша в громоленето.

— Пикадили.

— Как го търпиш, Йън?

— Свиква се. А имам и… — посочи двете дебели сиви восъчни ларви на перваза на прозореца — еластични восъчни тапи за уши.

— О, чудесно!

— Само дето онзи ден забравих да си ги сваля. Помислих, че имам тумор в мозъка… Но се разминах с по-малката злина.

Ема се засмя, но простена при звука на поредния въздушен мехур, уталожил пристъпа на гадене. Той я улови за ръката.

— Олекна ли ти?

— Добре ми е, стига да не затварям очи.

Тя се обърна към него и смъкна завивките надолу да открие лицето му. С лека погнуса забеляза, че юрганът не е пъхнат в калъф и е с цвят на гъбена супа. Стаята миришеше на магазин за дрехи втора ръка — типично за мъж, който живее сам.

— Мисля, че е заради второто бренди. — Той се усмихна, но белият лъч от преминаващия автобус прекоси стаята и тя забеляза, че изглежда притеснен. — Сърдиш ли ми се?

— Не, разбира се. Просто… целуваш момиче, а на него му се повръща…

— Казах ти, от алкохола е. Чувствам се прекрасно. Наистина. Просто исках да си поема дъх. Ела чук… — Понечила го целуне, но най-хубавият й сутиен се бе изкривил и телчетата се забиха под мишницата й. — Ох! Ох!

Намести го и отпусна глава между коленете си. Той й заразтърква гърба като медицинска сестра и тя се почувства виновна, задето е провалила всичко.

— Май е най-добре да си тръгвам.

Заслушаха се в свистенето на гумите по влажната улица. Белите лъчи неспирно сновяха из стаята.

— Този?

— Номер 30.

Тя си вдигна чорапогащника, изправи се несигурно и си намести полата.

— Прекарах чудесно!

— Аз също…

— Просто прекалих с алкохола.

— Аз също.

— Ще се прибера да изтрезнея…

— Разбирам. Все пак. Жалко.

Тя си погледна часовника. 11,52 преди полунощ. Под краката и изгромоли мотриса, припомняйки й, че стои в идеалния център на забележителен транспортен възел. Пет минути пеш до Кингс Крос, линията към Пикадили — и си е вкъщи до 12,30. Прозорецът бе осеян с дъждовни капки, но не много.

Представи си обаче разходката в другия край, тишината на празния апартамент, боричкането с връзката ключове, мокрите дрехи, полепнали по гърба й. Представи си как лежи сама в леглото, таванът се върти, „Таити“ се люлее под нея, гади й се, разкайва се. Толкова ли ще е зле да остане тук, да се порадва на малко топлина, нежност, близост? Или предпочита да е като онези момичета в празнични нощни рокли, които понякога вижда в метрото — пияни, бледи, умислени? Дъждовна пелена обсипа прозореца — по-силно този път.

— Искаш ли да те изпратя до станцията? — попита Йън и си навлече тениската. — Или…

— Какво?

— Защо не останеш да пренощуваш тук? Просто… ще се погушкаме.

— Гушкане.

— Гушкане. Прегръдки. Или пък ще лежим смутено един до друг.

Тя се усмихна и той се усмихна обнадеждено в отговор.

— Разтвор за контактни лещи — каза тя. — Нямам.

— Аз имам.

— Не знаех, че носиш контактни лещи.

— Е, открихме още една прилика. — Той се усмихна и тя му се усмихна. — Ако извадиш късмет, нищо чудно да открия и резервни тапи за уши.

— Йън Уайтхед. Ах, ти, хитрецо!

… вдигни, вдигни, вдигни. Почти полунощ е. Удари ли дванайсет, ще се превърна в… какво?… Не знам, в идиот сигурно. Та както и да е… ако чуеш това…

— Ало? Ало?

— Там си!

— Здрасти, Декстър.

— Не те събудих, нали?