Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Ако мислиш, че няма да успееш да дойдеш на представлението довечера…

Той се изправя ужасено.

— Не! Не, не. Със сигурност ще дойда.

— Ще те разбера, ако…

— … дори да е с линейка.

— Нищо и никаква училища пиеса, колко ли неща ще се объркат…

— Ема! — Тя вдига глава да го погледне. — Това е голямата ти нощ! Не бих я пропуснал за нищо на света!

Тя се усмихва.

— Добре. Радвам се.

Привежда се и го целува антисептично със затворени устни, взима си чантата и излиза от апартамента, готова за големия ден.

Заглавието гласи: „Това ли е най-противният мъж в телевизията?“. За секунда Декстър решава, че е грешка, защото под заглавието случайно са поместили негова снимка, а под нея чете една-единствена дума: „Самохвалко“, сякаш Самохвалко му е презимето. Декстър Самохвалко.

Стиснал здраво миниатюрната чаша за кафе с показалец и палец, той продължава по-нататък:

Телевизията тази вечер

Има ли по-самодоволен и по-самонадеян хвалипръцко от Декстър Мейхю в днешната телевизия? При вида на наглото му хлапашко личице подсъзнателно ни се приисква да ритнем екрана. В училище си имахме израз за такива случаи — „този се мисли за ВЪРХА“. Странно, но някой в света на медиите явно го обича толкова, колкото той обича себе си, понеже след три години „с размах“ (не ви ли призлява от малките буквички? ама че отживелица) сега той представя собствено музикално шоу: „Късно нощем“. Та…

Насилва се да спре дотук, да затвори вестника, но с периферното си зрение вече е мернал една-две думи. Едната е „нелеп“. Продължава да чете:

Та ако наистина искате да видите гимназист, домогваш се до ранга „хубавец на випуска“, завалвайки думите и флиртувайки с „дамите“, мъчейки се да спечели хлапетата, които му се присмиват, тогава включвайте телевизора. Шоуто е на живо, така че може и да се насладите на нелепата му техника за събеседване или пък, ако предпочитате, да си изгладите лицето с парна ютия на степен „памук“. Копродуцент е „гръмогласната“ Суки Медоус, музика от „Шед Севън“, „Екобели“ и „Лемънхедс“. Не казвайте, че не сте предупредени.

Декстър има папка с изрезки в кутия от обувки „Патрик Кокс“ в дъното на гардероба, но решава да пропусне тази статия. С цената на огромна шумотевица и неразбория успява да си направи още едно еспресо.

„Синдром на поотрасналото кученце, това е, британски синдром — мисли си. — Преуспееш ли малко, им се приисква да те съборят, е, не ми пука, харесвам си работата, бива ме много; по-тежка е, отколкото смятат, стоманени топки, това се изисква, за да си телевизионен водещ, и ум като… като… е, най-малкото бърз ум и освен това не бива да го приемаш лично, критици… кому са нужни критици, кой мечтае да стане критик, предпочитам да изложа гърди на предната линия, отколкото да съм… да съм някакъв злобен евнух за броени грошове, а и никой не е издигнал паметник на критик и аз ще им покажа откъде изгрява слънцето, ще им покажа на всички“.

Вариации на този монолог прибягват през ума на Декстър през целия му голям ден; по пътя към продуцентския офис, докато го откарват с лимузината до студиото на Кучешкия остров, по време на следобедната генерална репетиция, на продуцентския съвет, докато го гримират и му правят прическа и така чак до момента, когато остава сам в гримьорната и най-сетне успява да отвори чантата си и да извади бутилката, която е пъхнал там сутринта, да си налее голяма чаша водка, да я допълни с топъл портокалов сок и да отпие.

— Удряй! Удряй! Удряй! Удряй! Удряй!

Четирийсет и пет минути преди да се вдигне завесата, този напев оглася цялото крило с кабинети по английски.

— Удряй! Удряй! Удряй!

Забързана по коридора, Ема вижда как госпожа Грейнджър излита от съблекалните, сякаш бяга от пожар.

— Опитах да ги спра! Не ме слушат!

— Благодаря, госпожо Грейнджър. Ще се оправя.

— Да доведа ли господин Годалминг?

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Вие отидете да порепетирате с оркестъра.

— Знаех си, че е грешка. — Госпожа Грейнджър се отдалечава бързо с длан върху гърдите. — Предупреждавах ви, че нищо няма да излезе.

Ема поема дълбоко дъх, влиза и вижда тълпата — трийсет тийнейджъри с цилиндри, кринолини и изкуствени бради викат и дюдюкат, докато Хитреца, опрял колене в ръцете на Оливър, притиска лицето му в прашния под.

— Какво става тук, хора?

Викторианската тълпа се извръща.

— Махнете я от мен, госпожице — изломотва Оливър в балатума.