Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Дланта му докосваше голия й врат.

— Не сме се виждали от цяла вечност.

— Наистина цяла вечност.

Той отстъпи назад.

— Красива си, между другото.

— Благодаря. Ти също.

— Е, не точно красив…

— Представителен тогава…

— Благодаря. — Улови я за ръцете и ги разпери настрани. — Трябва по-често да носиш рокли. Изглеждаш почти женствено.

— Харесвам шапката. А сега я свали, моля.

— И обувките!

Тя извъртя глезен към него.

— Първите ортопедични обувки с високи токчета на света.

Запроправяха си път през множеството към Уордър Стрийт. Ема го хвана за ръката, после потърка с палец и показалец странната мъхава материя на костюма му.

— Какво е това, между другото? Кадифе? Велур?

— Молескин.

— Навремето имах такъв анцуг.

— Страхотна двойка сме, нали? Декс и Ем…

— Ем и Декс. Като Роджърс и Астер…

— Бъртън и Тейлър…

— Мария и Йосиф…

Декстър се засмя, улови я за ръката и скоро стигнаха ресторанта.

„Посейдон“ беше огромен бункер, изкопан сред руините на подземен паркинг. Влизаше се по огромно театрално стълбище, надвиснало като по магия над главната зала, за да привлича непрестанно погледите на клиентите, които през цялото време оценяваха красотата и известността на новопристигналите. С чувството, че не е нито красива, нито известна, Ема се спускаше предпазливо надолу, стиснала с една ръка парапета, а с другата — закрила корема си. Накрая Декстър я улови за тази ръка и огледа залата като собствен архитектурен шедьовър.

— Е? Как ти се струва?

— Клуб „Тропикана“ — каза тя.

Интериорът трябваше да излъчва романтиката на луксозен лайнер от 20-те — кадифени сепарета, сервитьори в ливреи, понесли подноси с коктейли, декоративни люкове, откриващи гледка към нищото, а липсата на естествена светлина придаваше на залата подводен вид, сякаш вече са се сблъскали с айсберга и са поели към дъното. Шумотевицата и претрупаната показност подкопаваха допълнително ефекта на следвоенна елегантност и в крайна сметка преобладаваше атмосфера на младост, секс, пари и фритюрници. Цялото бургундско кадифе и колосан прасковен лен на света не биха могли да заглушат врявата откъм откритата кухня — царство на безупречна белота и неръждаема стомана. „Е — помисли си Ема, — върнахме се най-сетне в 80-те“.

— Сигурен ли си, че няма проблем? Изглежда много скъпо.

— Казах ти. Аз черпя.

Той прибра щръкналия етикет на роклята й, след като прочете марката, улови я за ръката и я преведе през последните стъпала с бодра стъпка а ла Фред Астер право в сърцето на коктейла от пари, секс и младост.

Угоднически усмихнат красавец с абсурдни военноморски еполети им съобщи, че масата им ще се освободи след десет минути, и те се запътиха към бара, където друг мним моряк жонглираше с бутилки.

— Какво искаш, Ем?

— Джин и тоник?

Декстър зацъка с език.

— Не си в „Мандела Бар“. Поръчай си нещо стилно. Две мартинита „Бомбайски сапфир“, много сухи, с резен лимон. — Ема понечи да заговори, но той вдигна властно пръст — Довери ми се. Най-доброто мартини в Лондон.

Тя замълча и покорно възнагради с ахкане и охкане представлението на бармана, придружено от коментара на Декстър.

— Номерът е всичко да е много, много студено, преди да започнеш. Ледена вода в чашата, джинът да е от фризера.

— Откъде знаеш?

— Мама ме научи, когато бях на… колко?… На девет. — Чукнаха чаши в мълчалив тост за Алисън и двамата отново се обнадеждиха — за вечерта и за приятелството си. Ема надигна мартинито към устните си.

— Не съм опитвала досега.

Първата глътка беше вкусна, леденостудена и опияняваща и тя се постара разтреперените й пръсти да не разлеят течността. Накани се да му благодари, когато той й връчи чашата си, вече наполовина празна.

— Отивам до тоалетните, невероятни са. Най-добрите в Цял Лондон.

— Очаквам с нетърпение мига! — отвърна Ема, но той беше изчезнал и тя остана сама с две питиета в ръцете, стараейки се де излъчва самоувереност и изисканост, за да не я помислят за сервитьорка.

Изневиделица пред нея застана висока жена в леопардов корсет и чорапи с жартиери. Появи се толкова ненадейно, че Ема извика тихо, а мартинито се разля по китката й.

— Цигари? — Жената беше необикновено красива, чувствена и полугола като излязла от рекламен плакат. Гърдите и се издигаха над голям поднос с цигари и пури. — Желаете ли нещо? — повтори тя, усмихната през дебелия слой пудра, и намести с една ръка черното кадифено колие около врата си.