Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Къде?

Той протегна ръка, докато пръстът му застана на сантиметри от устата й.

— Ето. Тук.

— Ама че съм! — Тя прокара върха на розовия си език напред-назад по зъба. — По-добре ли е? — усмихна се широко.

— Много по-добре — ухили й се той и отстъпи назад.

После се обърна отново към нея.

— Само от любопитство — каза. — По кое време свършваш тук?

Стридите бяха пристигнали и лежаха лъскави и извънземни върху леглото си от топящ се лед. Ема запълваше времето с упорито пиене, залепила си усмивка на човек, на когото му е безразлично, че са го оставили сам. Най-сетне го видя да се олюлява към нея. Строполи се в сепарето.

— Помислих, че си паднал в дупката!

Така казваше баба й. Заимстваше бабешки фрази.

— Съжалявам — отвърна той, но нищо повече. Подхванаха стридите. — Слушай, тази вечер има парти. У приятелчето ми Оливър, с когото играем покер. Разказвал съм ти за него. — Той пъхна стридата в устата си. — Барон е.

Ема усети как морската вода се стича по китката й.

— И какво значение има това?

— Моля?

— Че е барон.

— Просто споменавам. Симпатяга е. Искаш ли лимон?

— Не, благодаря. — Тя преглътна нещото, мъчейки се да проумее дали я канят на партито, или просто я информират за събитието. — И къде ще празнувате?

— В Холанд Парк. Огромно имение.

— О, добре.

Все още се колебаеше. Кани ли я, или се извинява, че ще бърза да тръгва? Изяде още една стрида.

— Чувствай се добре дошла — обади се Декстър най-сетне и се пресегна за соса.

— Наистина?

— Абсолютно — отвърна той. Тя го изгледа как отваря лепкавата капачка на соса с острието на вилицата си. — Само че не познаваш никого.

Определено не беше поканена.

— Познавам теб — тихо каза.

— Да, предполагам… И Суки! Суки също ще дойде.

— Не снима ли в Скарбъро?

— Тази вечер ще я докарат.

— Суки жъне успехи, нали?

— Да. И двамата жънем успехи — додаде той бързо и прекалено високо.

Тя реши да не се задълбочава.

— Да. Това имах предвид. И двамата сте добри. — Взе стрида, после я остави. — Суки ми харесва — добави, макар да я беше виждала само веднъж, на грандиозно тематично парти в частен клуб в Хокстън. И наистина я хареса, макар да я глождеше усещането, че Суки я възприема като странна птица — невзрачна, старомодна приятелка на Декстър, — поканена на партито като награда от телефонно състезание.

Декстър преглътна поредната стрида.

— Страхотна е, нали? Суки?

— Да. Как вървят нещата помежду ви?

— О, добре. Но е трудно, знаеш… през цялото време да си в полезрението на обществеността.

— Аз ли не зная! — възкликна Ема, но той сякаш не я чу.

— И понякога имам чувството, че излизам с публичния регистър, но е страхотно. Наистина. Знаеш ли кое е най-хубавото?

— Не.

— Тя разбира как е. Да си в телевизията. Наясно е.

— Декстър, ти си непоправим романтик!

„Ето ги пак — помисли си той, — хапливите забележчици“.

— Е, поне съм искрен — сви рамене и реши, че плати ли сметката, срещата им приключва. И добави, сякаш току-що му хрумва. — Та за това парти… Притеснявам се как ще се прибереш вкъщи.

— Уолтъмстоу не е Марс, Декс, намира се в североизточен Лондон. Обитаема планета.

— Знам!

— На Виктория Лейн!

— Но с градския транспорт е дълъг път, а партито започва едва в полунощ. Ще пристигнем и ще трябва да си тръгваш. Освен ако не ти дам пари за такси…

— Имам пари. Получавам заплата.

— От Холанд Парк до Уолтъмстоу?

— Ако не е редно да идвам…

— Нищо подобно! Не е нередно. Искам да дойдеш. Да решим по-късно, става ли?

И без да се извини, той пак тръгна към тоалетните, отнасяйки чашата си, сякаш там е резервирал друга маса. Ема седеше, пиеше ли, пиеше вино и продължаваше да кипи, докато накрая се превърна във врящ казан.

И удоволствието се изпари напълно. Той се върна точно когато сервираха основните ястия. Ема огледа панираната си в бирено тесто треска с грахово пюре. Дебелите бледи картофи бяха машинно нарязани на съвършени овали и подредени като тухлена стена, върху която панираната риба се олюляваше нестабилно на десет сантиметра над чинията, като че ли се кани да скочи в гъстото зелено блато долу. Що за игричка? Дървена колибка с рибен покрив? Тя изтегли внимателно едно картофено кръгче от върха на купчината. Твърдо и студено отвътре.

— Как е Краля на комедията?

Откакто се върна от тоалетната, гласът на Декстър звучеше още по-предизвикателно и провокативно.

Обзе я предателско настроение. Навярно сега й се удаваше случай да довери някому бъркотията, настанала във връзката й, да сподели колебанието какво да предприеме. Но не можеше да твори с Декс, не сега. Преглътна суровия картоф.