Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— О, аз не пуша — каза Ема, сякаш възнамерява в най-скоро време да поправи този недостатък, но жената вече бе насочила усмивка някъде над рамото й, пърхайки енергично с дебела дантела възчерни клепки.

— Цигари, сър?

Декстър се усмихна, извади портфейла си от вътрешния джоб на сакото и огледа изложената под гърдите й стока. С размаха на ценител избра пакет „Марлборо Лайтс“. Цигареното момиче кимна, сякаш „сър“ е направил отличен избор.

Декстър й подаде банкнота от пет лири, сгъната по дължина.

— Задръж рестото — усмихна се той.

Има ли по-могъща фраза от „задръж рестото“? Навремето я произнасяше притеснено, но вече не. Тя го възнагради със забележителна афродизиакална усмивка и в един жесток миг на Декстър му се прииска да е дошъл на вечеря с Цигареното момиче, не с Ема.

„Колко трогателно“, рече си Ема, забелязала самодоволството, което пробяга по лицето му. Някога, не толкова отдавна, момчетата искаха да бъдат Че Гевара. Сега всички мечтаеха да са Хю Хефнър. С конзола за плейстейшън. Цигареното момиче се запровира из множеството, а Декстър го изпрати с поглед, пламнал от желание да го потупа по задника.

— По молескина ти капят лиги.

— Моля?

— Какво е това?

— Цигарено момиче — сви рамене той и пъхна неотворения пакет в джоба си. — Част от славата на ресторанта. Придава блясък, театралност.

— Защо тогава е облечена като проститутка?

— Не знам, Ем, може би широките й черни панталони са за пране. — Той взе мартинито си и го пресуши. — Постфеминизъм, а?

Ема го изгледа скептично.

— О, така ли го наричаме вече?

Декстър кимна към задника на Цигареното момиче.

— И ти би могла да изглеждаш така, стига да поискаш.

— Никой не пропуска подтекста по–сполучливо от теб, Декстър.

— Искам да кажа, че е въпрос на избор. Придобиваш власт…

— И ум като бръснач…

— Щом иска да се облича така, има право да се облича така!

— Но ако откаже, ще я уволнят.

— Същото важи и за сервитьорите. А може би й харесва, може би е забавно, може би се чувства сексапилна. Това е феминизъм, нали?

— Е, не точно речниковата дефиниция.

— Не ме изкарвай шовинист, Ема. Аз също съм феминист! — Ема се обърна и прибели очи и той си спомни колко досадна и нравоучителна е понякога. — Наистина! Феминист съм!

— … а аз ще се боря до смърт, до смърт, за правото на жената да показва циците си в името на бакшиша!

Сега беше негов ред да прибели очи и да се засмее снизходително.

— Не е 1988-а, Ем.

— Какво значи това? Непрекъснато го повтаряш, но не разбирам смисъла.

— Означава, че не бива да водиш обречени на провал битки. Феминисткото движение трябва да се бори за равностойно заплащане, равни възможности и граждански права, а не да решава какво да носят и какво не жените в събота вечер.

Ема зяпна възмутено.

— Нямах предвид…

— Както и да е! Извел съм те на вечеря. Не ми трий сол на главата.

В такива моменти й се налагаше да си напомня колко го обича или колко го обичаше някога, много отдавна. Бяха на път да подхванат дълъг безсмислен спор, който тя усещаше, че ще спечели, но ще обрече вечерта на пълен крах. Затова скри лице в питието си, заби зъби в стъклото и започна да брои бавно. Накрая каза:

— Да сменим темата.

Но той не я слушаше. Надничаше над рамото й към салонния управител, който им махаше.

— Хайде. Уредил съм цял банкет.

Настаниха се в сепарето от пурпурно кадифе и разгледаха мълчаливо менюто. Ема очакваше нещо изискано, френско, но се оказа, че ресторантът предлага просто скъпи аламинути — рибен кейк, овчарски пай, бургери; „Посейдон“ беше от местата, където поднасят кетчуп в сребърни канички.

— Това е модерна Великобритания — търпеливо обясни Декстър, сякаш да плащаш безбожни суми за наденички и миш-маш е много модерно, много Британско.

— Аз ще си поръчам стриди — каза Декстър. — От местните.

— Дружелюбни ли са? — тихо попита Ема.

— Какво?

— Местните — дружелюбни ли са? — упорито повтори тя и си помисли: „Божичко, заприличвам на Йън“.

Декстър се намръщи недоумяващо и се вгледа отново в менюто.

— Не те са просто по-сладки, по-перлено фини от скалните стриди, по-деликатни. Ще си взема дванайсет.

— Оказваш се неподозиран експерт.

— Обичам гастрономията. Винаги съм обичал храната и виното.

— Помня как веднъж ми сготви пържена риба тон от консерва. Още я усещам в дълбините на гърлото си. Амоняк…

— Не готвенето, а ресторантите. Напоследък почти не се храня у дома. Всъщност ме поканиха да поддържам неделна рубрика.