Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Йън е страхотен — отвърна категорично.

— Добре ли съжителствате? Как е апартаментът?

— Фантастично. Още не си го виждал, нали? Трябва да ни дойдеш на гости!

Поканата прозвуча неубедително и в отговор Декстър измърмори необвързващо „Хмм“, все едно подозира, че отвъд централната градска зона всякакво забавление е невъзможно. Възцари се тишина и те се върнаха към чиниите.

— Как е стейкът ти? — попита накрая тя.

Декстър очевидно бе изгубил апетит. Режеше кървавото месо, без да го яде.

— Великолепен. Как е рибата?

— Студена.

— Така ли? — Той надникна в чинията й, после поклати вразумително глава. — Прозрачна е, Ем. Рибата се приготвя, така, че да запази прозрачния си цвят.

— Декстър… — Гласът й прозвуча строго и остро. — Прозрачна е, защото е дълбоко замразена. Не се е размразила.

— Нима? — Той мушна ядосано пръст под панировката. — Е, ще я върнем тогава!

— Няма проблем. Ще изям само картофите.

— Не, майната им! Върни им рибата! Няма да плащам за проклета замразена риба! Да не би да сме в „Биджамс“ 6 6 Британска търговска верига за замразени храни. — Б.ред. ? Ще ти вземем друго.

Той махна на сервитьора и самоуверено заобяснява, че рибата е зле приготвена, в менюто пише прясна риба, отказва да я плати и държи да го възмездят с основно ястие за сметка на заведението. Ема се опита да вметне, че вече не е гладна, но Декстър на свой ред настоя да си избере нещо, защото е безплатно. Не й остана друг избор, освен да се вторачи отново в менюто под втренчените погледи на сервитьора и на Декстър, чийто стейк си стоеше в чинията, нарязан, но недокоснат, докато най-сетне разрешиха проблема, тя си поръча безплатна зелена салата и отново останаха сами.

Седяха мълчаливо сред руините на вечерта пред две чинии нежелана храна и Ема се уплаши, че ще заплаче.

— Е. Всичко е наред — каза Декстър и постла салфетката си върху коленете.

Прииска й се да си е у дома. Реши да пропусне десерта, да забрави за партито — той и без това не искаше да отиде с него — и да се прибере у дома. Може би Йън ще се е върнал, мил и загрижен и влюбен в нея; ще седнат, ще си поговорят или просто ще се сгушат пред телевизора.

— Е? — Очите му блуждаеха из залата. — Как е училището?

— Добре е, Декстър — намръщи се тя.

— Какво? Какво сбърках? — раздразнено попита той и рязко впи очи в нея.

— Ако не те интересува, не питай — равно отвърна тя.

— Интересува ме! Просто… — Той си наля още вино. — Мислех, че пишеш някаква книга или нещо такова.

— Пиша някаква книга или нещо такова, но трябва и да си изкарвам прехраната. И още повече, Декстър, харесвам работата си и съм много добър учител, по дяволите!

— Не се съмнявам! Просто… знаеш сентенцията… Онези, които могат…

Ема зяпна. Не губи самообладание…

— Не, не съм я чувала, Декстър. Кажи ми. Каква сентенция?

— Е…

— Сериозно, Декстър, кажи ми я.

— Не е важно.

Той очевидно се смути.

— Настоявам, Декстър. Довърши изречението. „Онези, които могат…“?

Той въздъхна, стисна чашата с вино и проговори с равен тон:

— Онези, които могат, го правят, а които не могат, преподават…

— И онези, които преподават, ти казват върви на майната си — просъска тя.

И чашата с вино полетя към скута му, когато Ема блъсна масата, скочи, грабна си чантата, събаряйки бутилки и чинии, и излетя от сепарето и от това омразно, омразно място. Всички се бяха вторачили в нея, но какво от това? Тя искаше просто да се махне оттук. „Не плачи, не плачи“, повтаряше си. Надзърна през рамо към Декстър, който попиваше яростно скута си, успокояваше сервитьора и се канеше да я последва. Тя се обърна, побягна и пред нея се изпречи Цигареното момиче. Слизаше по стълбите с дълги крака на високи токчета, разтворила в усмивка алени устни. Ема усети как против волята й горещи сълзи на унижение напират в очите и, усети как се препъва с глупавите, глупави токчета и чу как публиката в ресторанта ахна дружно, когато се строполи на колене. Цигареното момиче се озова до нея и я улови за лакътя с изражение на влудяваща искрена загриженост.

— Добре ли си?

— Да, благодаря, нищо ми няма…

Сега и Декстър застана до нея, понечи да й помогне да се изправи. Тя отблъсна решително ръката му.

— Пусни ме, Декстър!

— Не крещи! Успокой се!

— Няма да се успокоя…

— Добре… съжалявам, съжалявам, съжалявам. С каквото и да съм те обидил, съжалявам!

Тя се обърна към него с пламнали очи.

— Какво? Нима не знаеш?