Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

За миг в ума на Декстър изплува мимолетен, но ярък спомен от погребението на майка му — лежи свит на пода в банята, а Ема го прегръща и го гали по косата. Но той някак си бе успял да обезсмисли, да захвърли нехайно това. Тръгна след нея.

— Хайде, Ем… Още сме приятели, нали? Знам, че съм малко странен, но… — Тя спря за малко, но остана с гръб към него и той разбра, че плаче. — Ема?

Тя се обърна бързо, дойде при него и приведе лицето му към своето. Усещаше топлата й влажна буза, чуваше забързаните тихи думи в ухото си и за кратко го озари мисълта, че ще му прости.

— Декстър, обичам те толкова много. Толкова, толкова много и навярно винаги ще те обичам. — Устните и го докоснаха по скулата. — Просто вече не те харесвам. Съжалявам.

И тя си тръгна, а той остана сам на глухата уличка, мъчейки се да си представи какво ще прави сега.

Йън се връща точно преди полунощ и вижда Ема, сгушена на канапето, да гледа някакъв стар филм.

— Рано си се прибрала. Как е Златното момче?

— Ужасно — измърморва тя.

Ако и да изпитва злорадство, Йън не го издава.

— Защо? Какво стана?

— Не искам да го обсъждам. Не тази вечер.

— Защо не? Хайде, Ема! Какво ти каза? Скарахте ли се?

— Йън, моля те. Не тази вечер. Просто ела тук.

Тя се надига, за да му направи място на канапето, и той забелязва роклята, която никога не е обличала за него.

— Така ли отиде на срещата?

Ема стисва ръба на роклята с палец и показалец.

— Беше грешка.

— Красива си.

Тя се сгушва до него и обляга глава върху рамото му.

— Как мина шоуто?

— Не много добре.

— Онзи скеч за котките и кучетата ли изигра?

— Аха.

— Дюдюкаха ли?

— Малко.

— Може би не е най-добрият ти спектакъл.

— И ме освиркаха.

— Това е част от играта, нали? Случва се на всеки, нали?

— Предполагам. Но понякога се тревожа…

— Че?

— Че не съм особено забавен.

— Йън? — проговаря тя в гърдите му.

— Да?

— Ти си много, много забавен.

— Благодаря, Ем.

Той обляга глава върху нейната и си представя малката пурпурна кутийка с годежния пръстен. От две седмици е пъхната в чифт сгънати на топка чорапи и чака да настъпи мигът. Не точно сега. След три седмици ще бъдат на брега в Корфу. Представя си ресторант с изглед към морето, пълнолуние и Ема в лятна рокля, смугла и усмихната. Може би и купа калмари на масата. Представя си как шеговито и връчва пръстена. От няколко седмици съчинява наум романтично-комични сценарии. Дали да не го пусне в чашата й с вино, докато е в тоалетната? Или да го пъхне в устата на печената риба и да се оплаче на сервитьора? Дали да не го скрие между калмарите? Това може би е вариант. Или пък просто да й го даде. Изрича негласно думите: „Омъжи се за мен, Ема Морли. Омъжи се за мен“.

— Обичам те много, Ем — казва.

— И аз те обичам — казва Ема. — И аз.

Цигареното момиче седи пред бара по време на двайсетминутната си почивка: наметнало сако върху униформата си, отпива от чашата с уиски и слуша как този мъж говори ли, говори за приятелката си, горкото симпатично момиче, което падна по стълбите. Очевидно се бяха скарали. Цигареното момиче току се изключва от монолога на мъжа, кима от време на време и тайничко си поглежда часовника. Остават пет минути до полунощ и тя наистина трябва да се залавя пак за работа. Най-големи бакшиши получава около дванайсет — кулминацията на похотта и глупостта на мъжката клиентела. Още пет минути и тръгва. Клетникът и без това едва се държи на краката си.

Разпознава лицето му от онази идиотска телевизионна програма — не излиза ли със Суки Медоус? — но не си спомня името му. Гледа ли изобщо някой шоуто му? Костюмът му е лекьосан, джобовете — издути от пакети неизпушени цигари, носът му е мазен, дъхът — лош. И на всичкото отгоре още не си е направил труда да я попита за истинското й име.

Цигареното момиче се казва Черил Томсън. Всъщност е медицинска сестра — изтощителна работа — но от време на време взема по някоя смяна тук, защото е съученичка на управителя и бакшишите са невероятни, ако си готов да пофлиртуваш малко. У дома, в апартамента й в Килбърн, я очаква годеникът й. Мило, италианец, метър и деветдесет, бивш футболист, а понастоящем — неин колега. Много красив. Ще се женят през септември.

Би могла да разкаже всичко това на мъжа, ако я беше попитал, но той не я попита. Затова две минути преди полунощ в деня на свети Суидин тя се извинява — трябва да поработя, не, не мога да дойда на партито, да, запазих телефона ти, надявам се да се сдобрите с приятелката ти — и оставя мъжа сам пред бара, а той си поръчва ново питие.