Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Но вече са минали девет месеца, вълнението е отшумяло и й е все по-трудно да разбере защо е тук, защо се щура из училищните коридори в красивите летни вечери. Трябва да е с приятели или с любовник, с когото се гордее и когото не се налага да крие от другите. Намръщена от угризения и неудобство, тя чака пред момчешките тоалетни, докато Фил се мие със служебен сапун. Отговорничка на Отдела по английски и драма и негова държанка. О, мили Боже!

— Готово! — пристъпва той до нея.

Улавя я с все още влажна ръка и я пуска дискретно, когато излизат на открито. Заключва главния вход, включва алармата и те тръгват към колата му във вечерната светлина, спазвайки професионална дистанция. От време на време коженият му куфар я удря по глезена.

— Бих те закарал до метрото, но…

— … най-добре да не рискуваме.

Продължават напред.

— Още четири дни — жизнерадостно заключава той, за да запълни тишината.

— Къде щяхте да ходите? — пита тя, въпреки че знае.

— Корсика. Ще се разхождаме, Фиона обожава разходките. Разходки, разходки, разходки до премаляване. Като Ганди е. После, надвечер, сваляме маратонките и…

— Фил, моля те…

— Съжалявам, съжалявам. — За да смени темата, пита: — А ти?

— Може би ще погостувам у дома в Йоркшир. Ще остана там, ще поработя.

— Ще поработиш?

— Знаеш. Ще пиша.

— А, писането ! — Като всички останали и той го казва, сякаш не й вярва. — Не е за мен и теб, нали? Тази прословута книга?

— Не. — Стигат до колата му и на нея й се приисква да си тръгне по-бързо. — И без това не смятам, че ти и аз сме много интересни.

Той се обляга на синия „Форд“ в очакване на трогателното сбогуване, а тя помрачава мига. Той се намръщва, а горната му устна розовее изпод брадата.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам, просто…

— Да?

— Фил, това… връзката ни. Не съм щастлива.

— Нещастна си?

— Е, не е идеално, нали? Веднъж седмично на служебния килим.

— Изглеждаше ми доволна.

— Нямам предвид задоволена. За бога, не става дума за секса, а за… обстоятелствата.

— Е, аз съм щастлив…

— Нима? Наистина?

— Доколкото си спомням, ти също се чувстваше така.

— Развълнувана, предполагам, за известно време.

— За бога, Ема! — Той я изпепелява с поглед, сякаш я е спипал да пуши в женските тоалетни. — Трябва да тръгвам! Точно сега ли намери?

— Съжалявам, аз…

— Мамка му, Ема!

— Хей! Не ми говори така!

— Аз не… просто… Нека мине ваканцията. И после ще решим какво да правим.

— Не мисля, че имаме избор. Нали? Или приключваме, или продължаваме…

Той снишава глас.

— Има и друго, което бихме могли… бих могъл да направя. — Озърта се, уверява се, че не го дебне опасност, и я улавя за ръката. — Ще й кажа през лятото.

— Не искам да й казваш, Фил…

— Докато сме в чужбина или преди това, следващата седмица…

— Не искам да й казваш. Няма смисъл…

— Нима?

— Да.

— Защото според мен има, може би има.

— Добре! Ще говорим следващия срок. Да си… да си насрочим среща отсега.

Поразведрен, той облизва устни и пак се оглежда за любопитни минувачи.

— Обичам те, Ема Морли.

— Не, не ме обичаш — въздъхва Ема. — Не истински.

Той накланя брадичка, сякаш я гледа над въображаеми очила.

— Аз преценявам, не смяташ ли?

Тя мрази този директорски поглед и тон. Приисква й се да го срита по пищяла.

— Тръгвай вече — казва му.

— Ще ми липсваш, Ем.

— Приятна екскурзия, ако не се чуем…

— Нямаш представа колко ще ми липсваш…

— Корсика, прекрасна е…

— Всеки ден.

— Довиждане, довиждане…

— Хмм…

Той вдига куфарчето като броня и я целува. „Винаги дискретен“, мисли си тя безучастно. Той отваря вратата на колата и стъпва вътре. Тъмносиня „Сиера“, кола тъкмо като за директор на училище, с жабка, пълна с военнотопографски карти.

— Още не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо… — промърморва, клатейки глава.

Тя остава за малко на празния паркинг и го проследява с поглед как се отдалечава. На трийсет години, почти влюбена в женен мъж, но поне няма замесени деца.

Двайсет минути по-късно застава под прозореца на дългата, ниска тухлена сграда, в която се помещава апартаментът й, и забелязва светлина в дневната. Йън се е върнал.

Размисля дали да не се скрие в съседната кръчма, или да се види с приятели, но знае, че той просто ще седне на фотьойла на тъмно и ще чака като наемен убиец. Поема дълбоко дъх и си изважда ключовете.

Откакто Йън се изнесе, апартаментът е по-просторен. Без кашоните с видеокасети, зарядните, адаптерите и кабелите, плочите в картонени опаковки мястото изглежда като тършувано от крадец и за кой ли път Ема си напомня с колко малко може да се похвали през последните осем години.