Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Понеделник, 15 юли 1996

Лейтънстоун и Уолтъмстоу

Ема Морли лежи по гръб на пода на директорския кабинет с усукана около кръста рокля и издишва бавно през уста.

— О! И между другото, за девети клас трябват нови екземпляри на „Сайдер с Роузи“.

— Ще се погрижа — казва директорът, закопчавайки ризата си.

— И докато съм още върху килима ти, остана ли нещо, за обсъждане? Бюджетни въпроси, проверки от инспектората? Друго, към което да се върнем отново?

— Бих искал да се върна отново върху теб — казва той, ляга отново и я целува по врата. Господин Годалминг — Фил — е шлифовал до съвършенство изкуството на безсмислените намеци.

— Какво означава това? Нищо не означава — цъка тя с език, отблъсква го и се пита защо след секс, дори след приятен секс, се чувства толкова раздразнителна. За малко не помръдват и двамата. Шест и половина вечерта е, в края на срока, и гимназията на Кромуел Роуд е зловещо притихнала като всяко училище след часовете. Чистачите са си свършили работата, вратата на кабинета е затворена и заключена отвътре, но въпреки това тя усеща безпокойство и тревога, трябва ли да изпитва приятна възбуда, привързаност и задоволство? През последните девет месеца Ема правеше любов върху служебни килими, пластмасови столове и ламинирани маси. Винаги грижовен към персонала си, Фил е свалил дунапренената възглавничка от стола прел бюрото и сега тя лежи под ханша й, но въпреки това й се приисква някой ден да прави секс върху мебели, които не убиват.

— Знаеш ли какво? — казва директорът.

— Какво?

— Смятам, че си ненадмината. — Стисва гърдите й за по-убедително. — Не знам какво ще правя шест седмици без теб.

— Поне килимът ти ще си отдъхне.

— Цели шест седмици без теб. — Брадата му стърже по врата й. — Ще полудея от желание…

— Е, винаги можеш да прибегнеш до госпожа Годалминг — казва тя и чува гласа си: горчив и подъл. Сяда и дръпва роклята над коленете. — И между другото, нали дългите ваканции са предимство на учителската професия? Така ми каза. Когато кандидатствах…

Той я поглежда скръбно откъм килима.

— Не бъди такава, Ем.

— Каква?

— Саркастична.

— Съжалявам.

— И на мен не ми е приятно. Ни най-малко.

— Аз пък смятам, че ти е приятно.

— Не ми е приятно. Да не помрачаваме мига. — Той поставя утешително длан върху гърба й. — За последен път сме медно чак до септември.

— Добре, извиних се, нали?

За да отбележи, че сменя темата, тя извива кръст и го целува. Наканва се да се отдръпне, но той поставя ръка върху тила й и я целува отново, потърквайки я нежно с брада.

— Божичко, как само ще ми липсваш!

— Знаеш ли какво трябва да направим? — пита тя, без да отлепя устни от неговите. — Имам радикално предложение.

Той я поглежда тревожно.

— Да?

— Това лято, веднага щом свърши срокът…

— И?

Тя опира показалец в брадичката му.

— Трябва да я избръснеш.

— Не става! — сяда той.

— Откога те познавам, а всъщност не знам как изглеждаш!

— Така изглеждам.

— Но лицето ти, истинското ти лице! Нищо чудно да се окажеш красавец! — Ти го стисна за лакътя и го дръпна надолу. — Кой се крие зад маската? Нека надникна, Фил. В истинското ти „аз“.

Засмиват се успокоени.

— Ще се разочароваш — казва той и поглажда брадата си като домашен любимец. — Всъщност нямам избор — или я запазвам, или се бръсна три пъти дневно. Бръснех се сутрин и до обяд заприличвах на крадец. И реших да я оставя като запазена марка.

— О, запазена марка…

— Изглеждам небрежно. Хлапетата я харесват. Придава ми либерален вид.

Ема се засмива отново.

— Не е 1973-та, Фил. В наши дни брадата означава други неща.

Той свива отбранително рамене.

— Фиона я харесва. Казва, че иначе брадичката ми е слабохарактерна. — Следва мълчание, както винаги, когато споменава съпругата си. За да разведри настроението, добавя самоиронично: — Е, знаеш, че децата ме наричат Брадата.

— Не, не знаех. — Фил се засмива и Ема се усмихва. — А и не те наричат Брадата, а Брада. Без определителен член, Орангутанчо.

Той се изправя рязко, строго намръщен.