Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Ако животът й беше поел в друга посока? Ако бе упорствала с писмата до издатели, когато беше на двайсет и две? Дали тогава Ема, а не Стефани Шоу щеше да хапва вегетариански сандвичи в прилепнала пола? От известно време живее с убеждението, че назрява промяна, дори само защото трябва да настъпи промяна, и може би е това, може би тази среща е новото начало. Стомахът й се свива очаквателно за пореден път, когато личната асистентка оставя слушалката на телефона и приближава. Марша ще я приеме. Ема се изправя, приглажда си полата, защото така е виждала да правят по телевизията, и влиза в стъкления куб.

Марша — госпожица Франкоум? — е висока и импозантна, с остри черти, придаващи й вид на морски хищник. В началото на четирийсетте, с късо подстригана и вчесана напред в съветски стил коса, с дрезгав и властен глас. Тя става и протяга ръка.

— О, сигурно сте дванайсет и половина.

Ема отвръща треперливо, че „да, точно така, дванайсет и половина“, макар, строго погледнато, срещата да бе насрочена за дванайсет и четвърт.

— Selzen Sie, bille hin — казва Марша, незнайно защо. Немски? Откъде се взе? Е, както и да е, най-добре да се включи в играта.

— Danke — отговаря отново Ема с тъничък гласец, озърта се, сяда на канапето и оглежда стаята — награди по полиците, корици на книги в рамка, сувенири, свидетелстващи за блестяща кариера. Обзема я усещането, че не трябва да е тук, че мястото й не е тук, че губи времето на тази вдъхваща страхопочитание жена. Тя публикува книги, истински книги, които хората купуват и четат. Марша определено не я улеснява. В натежалата от тишина атмосфера тя спуска щорите и ги наглася така, че кабинетът потъна в полумрак. Седят в тъмнината и Ема се чувства като на разпит.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Невероятно заета съм, едва успях да ви вмъкна. Но не искам да прибързвам. В подобни случаи е належащо да се вземе правилното решение, нали!

— Жизненоважно. Абсолютно.

— Кажете ми откога работите с деца?

— Хмм… да видим… от 1993-та — около пет години.

Марша се привежда трескаво напред.

— А приятно ли ви е?

— Да. През повечето време поне. — Ема усеща, че се държи малко резервирано, твърде формално. — Когато не ме ядосват.

— Децата ви ядосват?

— Понякога са истински нехранимайковци. Честно!

— Нима?

— Да. Предизвикателни, подмолни…

Марша се наежва и сяда зад бюрото.

— И как въдворявате дисциплина?

— О, нищо особено — замерям ги със столове! Шегувам се! Обичайните мерки — карам ги да излязат от стаята и прочее.

— Разбирам, разбирам.

Марша не казва нищо повече, но излъчва дълбоко неодобрение. Очите й се стрелват към листовете върху бюрото й и Ема се пита кога най-сетне ще подхванат същинската тема.

— Е — обажда се Марша, — английският ви е по-добър, отколкото очаквах.

— Моля?

— Искам да кажа… говорите го съвсем свободно. Все едно цял живот сте прекарали в Англия.

— Е… така си е.

Марша я поглежда раздразнено.

— Не и според автобиографията ви.

— Моля?

— В биографията ви пише, че сте германка!

Ема се пита как да реагира? Да се престори на германка? Не става. Не владее немски.

— Не, аз определено съм англичанка.

И каква биография? Не е изпращала биография.

Марша клати глава.

— Съжалявам, явно е станала някаква грешка. Вие сте срещата ми в дванайсет и половина, нали?

— Да! Така мисля. Не съм ли?

— Бавачката? Кандидатствате за тази длъжност?

— Имам лоша репутация?

— Донякъде. В медийните среди.

— Каква по-точно?

— Че… си малко ненадежден, това е.

— Ненадежден?

— Непрофесионален.

— В какво отношение?

— В алкохолно отношение. Че се появяваш пиян в студиото.

— Хей, никога…

— И си арогантен. Хората те смятат за арогантен.

— Арогантен? Аз съм самоуверен, не съм арогантен.

— Хей, просто ти казвам какво мислят другите, Декс!

— Другите? Кои са тези „други“?

— Хората, с които си работил…

— Нима? Божичко…

— Ако смяташ, че имаш някакъв проблем…

— Какъвто нямам…

— … сега е моментът да го преодолееш.

— Но аз нямам проблем.

— Е, тогава всичко е наред. Междувременно те съветвам и да внимаваш колко харчиш. Поне за няколко месеца.

— Ема, толкова съжалявам…

Тя крачи към асансьора, смутена и със зачервени очи. Марша я следва плътно, а Стефани върви след Марша. От офисите надничат глави и оглеждат процесията. „Това ще й е за урок — мислят си сигурно, — да не лети из облаците“.

— Много съжалявам, че ви изгубих времето — казва любезно Марша. — Някой трябваше да се обади да отложи…