Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Съжалявам, какъв беше въпросът? — пита Декстър, разсеял се за момент, но решен да се върне на гребена на вълната.

— Попитах с какво се занимаваш сега? Какво работиш? — повтаря майката на Силви търпеливо, без да оставя ни най-малко съмнение, че провежда интервю за поста „приятел на Силви“.

— Е, разработвам няколко нови телевизионни предавания. Чакаме одобрение за излъчване.

— Какви са тези предавания?

— Едното е за лондонския нощен живот, нещо като „какво-се-мъти-в-столицата“, а другото е спортно. За екстремни спортове.

— Екстремни спортове? Какво означава това?

— Хмм… планинско колоездене, сноуборд, скейтборд…

— А ти пробвал ли си някой екстремен спорт? — ухилва се Мъри.

— Карам скейтборд понякога — оправдава се Декстър и забелязва, че в отсрещния край на масата Сам е натъпкал салфетката си в устата.

— Виждали ли сме те по Би Би Си? — пита Лайънъл, бащата. Представителен, закръглен, самодоволен и все още странно рус пред прага на шестдесетте.

— Едва ли. Предаванията се излъчваха късно нощем, опасявам се. — „Късно нощем, опасявам се. Понякога карам скейтборд“. За бога, защо говори така? В обкръжението на семейство Коуп нещо го подтиква да се държи като участник в историческа драма. Излъчват се в тъмна доба, опасявам се. Но е готов на всякакви жертви…

Сега Мъри, другият близнак — или пък Сам? — вметва с пълна със салата уста:

— Попадали сме на онова шоу, „с размах“ . Ругатни и пеперудки, дето танцуват в клетки. Не ти харесваше, че го гледаме, мамо, не помниш ли?

— Божичко, онова ли? — намръщва се госпожа Коуп, Хелън. — Помня го. Смътно.

— Ненавиждаше го — казва Мъри или Сам.

— Крещеше ни да го изключим — казва другият — „Изключете го! Ще ви повреди мозъците!“.

— Интересно, така казваше и майка ми — обажда се Декстър, но никой не подема забележката и той се пресяга към бутилката с вино.

— Ти си бил, значи! — казва Лайънъл, бащата на Силви с вдигнати вежди, сякаш джентълменът на трапезата му се е оказал мерзавец.

— Е, не беше чак толкова зле. Аз интервюирах музикалните групи и кинозвездите.

Пита се дали „музикалните групи и кинозвездите“ не звучи твърде помпозно, но няма шанс да размисли дълго — близнаците са нащрек, готови да го застрелят.

— И сега ли се виждаш с много кинозвезди ? — казва единият с престорено възхищение, нахално смахнато арийче.

— Не. Вече не. — Той решава да отговори честно, но без разочарование и самосъжаление. — Това е… минало.

— Декстър скромничи — обажда се Силви. — Непрекъснато получава предложения. Просто подбира внимателно. Истинската му мечта е да продуцира. Има собствена продуцентска компания! — гордо уточнява тя и родителите й кимат одобрително. Бизнесмен, предприемач — това е друго нещо.

Декстър също се усмихва, но всъщност напоследък в живота му е настанало затишие. „Мейхем Ти Ви“ още няма осъществен проект, нито е събудила нечий интерес и засега съществува само под формата на скъпо гравирана хартия. Арън, агентът му, го е изоставил. Няма реклами, нито промоции, нито премиери. Той вече не е гласът на първокласния сайдер, тихомълком го отстраниха от покер клуба и дори момчетата от „Джамирокуай“ вече не му се обаждат. И въпреки всичко, въпреки сушата от професионални възможности, той се чувства добре, защото е влюбен в Силви, в прекрасната Силви, с която се отдават на безметежни кратки ваканции.

Почивните дни обичайно започват на летище „Станстед“, откъдето отлитат за Генуа, Букурещ, Рим или Рейкявик — екскурзии, които Силви организира предварително с прецизността на военен стратег. Смайващо привлекателна урбанистична европейска двойка, те отсядат в закътани бутикови хотели, разхождат се и пазаруват, пазаруват и се разхождат, пият черно кафе в миниатюрни чашки в кафенета на открито, после се заключват в стилната си минималистична спалня в бежово с един-единствен бамбуков филиз във високата ваза.

Когато не разглеждат малки магазинчета в големите европейски градове, прекарват времето си в Западен Лондон с приятелите на Силви — дребнички симпатични момичета със строги лица и техните розовобузи, дебелогъзи приятели, които, като Силви и като приятелките й, работят в сферата на маркетинга, на рекламата или в Ситито. Всъщност те не са му много присърце, тези свръхуверени свръхмомчета. Напомнят му префектите и отговорниците на випуска от гимназията — не неприятни, просто не особено забавни. Няма значение. Не можеш да градиш живота си около забавното, пък и има полза от този не тъй хаотичен, по-подреден начин на съществуване.