Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Няма проблем… — промърморва Ема.

— Не ще и дума, че ще поискам обяснение от асистентката. Сигурна ли сте, че не сте получили съобщението? Мразя да отменям срещи, но просто не успях да прочета материала. Бих го прегледала и сега, но горката стара Хелга чака в съвещателната зала…

— Разбирам, разбирам…

— Стефани ме увери, че сте изключително талантлива. Очаквам с нетърпение да прочета работата ви…

Стигат до асансьора и Ема натиска бутона с все сили.

— Да, добре…

— Ако не друго, от това поне ще излезе забавна история.

Забавна история? Натиска отново бутона, все едно избожда око. Не иска забавни истории, иска промяна, прелом, не анекдоти. Животът й е изтъкан от анекдоти, безкрайна огърлица от противните копеленца, сега мечтае поне веднъж нищо да не се обърква. Иска успех или поне надежда за успех.

— Опасявам се, че следващата седмица е невъзможно, понеже излизам в отпуска. Тоест няма да уточняваме срещата отсега. Но обещавам да е преди края на лятото.

Преди крия на лятото ? Месеците ще се нижат без никаква промяна. Натиска още веднъж бутона на асансьора и не отговаря нищо — обиден тийнейджър, който ги кара да страдат. Те чакат. Марша очевидно не се впечатлява и я оглежда с острите си сини очи.

— Кажи ми, Ема, с какво се занимаваш в момента?

— Преподавам английски. В гимназията в Лейтънстоун.

— Сигурно е много отговорно и изморително. Откъде намираш време за писане?

— Вечер. През почивните дни. Рано сутрин понякога.

Марша приспива очи.

— Явно влагаш много желание.

— Това е единственото нещо, което искам да правя.

Ема се изненадва. Не само от искрения си тон, но и от прозрението колко верен е отговорът. Асансьорът се отваря зад гърба й и тя поглежда през рамо вече с надежда да остане.

Марша протяга ръка.

— Е, довиждане, госпожице Морли. Очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Ема улавя дългите й пръсти.

— А аз се надявам да си намерите бавачка.

— И аз се надявам. Последната беше истинска психопатка. Не искате ли да опитате? Сигурно не, но предполагам, че ще ви се удава.

Марша се усмихва и Ема се усмихва в отговор, а зад Марша Стефани ту хапе долната си устна, ту оформя безмълвно „съжалявам, съжалявам“ и сочи миниатюрният телефон: „Обади се!“.

Вратите на асансьора се затварят и Ема се обляга на стената. Спускайки се трийсет етажа надолу, усеща как вълнението в стомаха и се превръща в буца горчиво разочарование. В три сутринта, неспособна да заспи, тя си представяше как новата й издателка я кани на импровизиран обяд. Представяше си как отпива резливо бяло вино в Оксо Тауър и омайва събеседничката си със забавни истории от училищния живот, но ето я сега — изхвърлена на Южния бряг след по-малко от двайсет и пет минути.

През май беше празнувала тук изборните резултати, но сега еуфорията е отшумяла. Понеже заяви, че е болна от грип, няма как да отиде на събранието. Чувства как и тук тлеят разпри, обвинения, подли забележки. За да си проясни ума, решава да се поразходи и тръгва към Тауър Бридж.

Но дори Темза не успява да я разведри. Тази част от Южния бряг е в процес на възобновяване — хаос от скелета и брезент, сред който Пауър Стейшън се издига сива и потискаща в летния ден. Ема е гладна, но няма къде и с кого да похапне. Телефонът й иззвънява, тя започва да тършува из чантата си с надеждата разговорът да я поразсее и твърде късно осъзнава кой се обажда.

— Така значи! Грип, а? — казва директорът.

Тя въздъхва.

— Да.

— И си на легло, предполагам… Всъщност не ми изглежда така, май по-скоро се наслаждаваш на слънцето.

— Фил, моля те, не ми създавай неприятности.

— О, не, госпожице Морли, не може така. Да прекратиш връзката ни и същевременно да очакваш снизходително отношение… — С този глас й говори от месеци, официозно, монотонно и злобно, и тя се разгневява при мисълта за капаните, които непрекъснато си поставя сама. — Щом искаш отношенията ни да са чисто професионални, така да бъде! И затова настоявам да ми обясниш защо пропускаш жизненоважното ни събрание днес?

— Недей, Фил. Не съм в настроение.

— Защото не ми се иска да налагам дисциплинарни наказания, Ема…

Тя отдалечава телефона от ухото си, за да заглуши сърдития глас на директора. Вече грамаден и старомоден, този телефон й е любовен подарък от него, за да „чува гласа й, когато му домъчнее“. За бога, дори правиха телефонен секс по него. Той поне правеше…

— Беше изрично уведомена, че събранието е задължително. Срокът още не е приключил…