Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

От друга страна, щеше да се срещне с много стари приятели. Сара Си, Каръл, Сита, близнаците Уотсън, Боб, Дългокосата Мери, Стефани Шоу от издателството й, Калъм О’Ннйл — сандвичевият милионер. Декстър щеше да дойде. С приятелката си.

Точно в този момент, докато тя сушеше подмишниците си пред вентилатора и се чудеше какво да прави, Декстър я подмина незабелязано в спортната си „Мазда“, придружен от Силви Коуп на съседната седалка.

— Кой ще присъства? — попита Силви, намалявайки стереото. „Травис“ — неин избор този път. Силви не проявяваше интерес към музиката, но за „Травис“ правеше изключение.

— Много колеги от университета. Пол, Сам, Стив О’Ди, Питър и Сара, близнаците Уотсън. И Калъм.

— Калъм. Добре. Калъм ми харесва.

— Дългокосата Мери, Боб. Божичко, не съм ги виждал от години. Старата ми приятелка Ема.

— Поредната бивша?

— Не, не е бивша…

— Забежка?

— Не, просто стара, стара приятелка.

— Учителката по английски?

— Беше учителка по английски. Сега с писател. Разговаря с нея на сватбата на Боб и Мери, помпиш ли? В Чешър.

— Смътно. Доста привлекателна.

— Предполагам — сви енергично рамене Декстър. — Посдърпахме се малко. Разказвал съм ти. Не помниш ли?

— Всички ми се сливат. — Тя се обърна към прозореца.

— И успя ли да я вкараш в леглото?

— Не, не съм.

— А младоженката?

— Тили? Какво Тили?

— Правил ли си секс с младоженката?

Декември 1992-ра. Онзи ужасен апартамент в Клаптън, които винаги миришеше на пържен лук. Масажът на стъпалата, излязъл от контрол, докато Ема пазаруваше в „Улуъртс“.

— Не, разбира се. За какъв ме мислиш?

— Струва ми се, че всяка седмица сме на сватба в компанията на цяла каруца хора, с които си спал…

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Хей, сега няма друга, освен теб.

Стиснал волана с едната ръка, той се протегна и постави другата върху корема на Силви — все още плосък пол прасковения сатен на късата й рокля — и после я отпусна върху голото й коляно.

— Не ме оставяй да разговарям с непознати — каза Силви и увеличи звука на стереото.

Денят преваляше, когато Ема — закъсняла и изтощена — се озова пред портите на внушителното имение, питайки се дали охраната ще я пусне да влезе. Предприемчиви инвеститори бяха превърнали просторния Мортън Менър Парк в Съмърсет в нещо като „всичко в едно за сватбения ден“, включително параклис, банкета зала, лабиринт, СПА, стаи за гости с модерни бани, заградени от висока стена, обрамчена с бодлива тел — сватбен лагер. С ненужни пристройки, изкуствени пещери, ровове и арки, замък и надуваем замък мястото напомняше младоженски Дисниленд, предоставян на щастливите двойки срещу главозамайваща сума. Необичаен избор за бивш член на Партията на социалистическите работници. Ема напредваше по просторната алея, зашеметена и паднала духом.

Пред параклиса мъж с буйна перука и в лакейски редингот застана пред нея, помаха й с развети ръкавели и надникна през стъклото на колата.

— Проблем ли има? — попита тя, едвам сдържайки се да добави „господин полицай“.

— Трябват ми ключовете, мадам.

— Ключовете?

— За да паркирам колата.

— О, божичко, наистина ли? — възкликна тя, смутено оглеждайки плесенясалите гумени уплътнения и купищата вафлени станиоли и празни пластмасови шишета по пода.

— Добре… добре… Вратите не се заключват, затварят се с тази отвертка, няма ръчна спирачка, така че я паркирай на равно място, срещу дърво или я остави на скорост. Ясно?

Лакеят стисна ключовете между върховете на палеца и показалеца си, сякаш му подаваха умрял плъх.

Шофирала беше на бос крак и едва натъпка подутите си стъпала в обувките — като грозната сестра на Пепеляшка. Церемонията беше започнала. От параклиса долиташе „Савската кралица пристигна“, изпълнена от четири или пет ръце в ръкавици. Запрепъва се по чакъла към параклиса, вдигнала лакти да изпари част от потта като дете, преструващо се, че е самолет. Накрая подръпна за последно края на роклята, промъкна се дискретно през голямата дъбова врата и се шмугна зад плътното множество. Хористите пееха, щракайки маниакално с пръсти, а щастливите младоженци се усмихваха широко с овлажнели очи. Ема виждаше за пръв път младоженеца — тип ръгби играч, представителен, с бледосив костюм и с червени резки от самобръсначка по бузите. Той движеше лицето си срещу Тили с изражение, изобразяващо различни варианти на „най-щастливия ми миг“. Ема установи с изненада, че младоженката се е спряла на стил Мария-Антоанета — розова коприна и дантели, кринолин, коса, вдигната високо в пищна прическа, изкуствена бенка. Зачуди се дали преподавателите на Тили по история и френски не са се отнесли твърде щедро с нея. Тили обаче изглеждаше много щастлива, той изглеждаше много щастлив и цялото множество изглеждаше много, много щастливо.