Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Оу! Но ти я обичаш, нали?

— Обожавам я.

— Обожавам. Е, „обожавам“ е още по-добре.

— Тя е неотразима.

— Да.

— И наистина ме изправи на крака. Вече не вземам наркотици, не пия и не пуша. — Тя погледна към бутилката в ръката му, към цигарата в устата. Той се усмихна. — Специален повод.

— Значи истинската любов най-сетне те откри.

— Нещо такова. — Той й напълни чашата. — А как е при теб?

— Е, аз съм добре. Добре. — Тя стана, за да смени темата. — Да повървим, а? Ляво или дясно?

— Дясно. — Той се изправи с въздишка. — Виждаш ли се още с Йън?

— От години не съм го виждала.

— Някой друг на хоризонта?

— Не започвай, Декстър.

— Какво?

— Да съчувстваш на старата мома. Доволна съм от живота си, благодаря. И отказвам да се самоопределям чрез мъжа до себе си. Или липсата на такъв. — В гласа й се прокрадна истински плам. — Загърбиш ли тревогите дали ще срещнеш подходящия човек, любовта и прочее, си свободен да живееш истински. Обичам си работата например. Отредила съм си една година да опитам да пробия. Парите са малко, но съм свободна. Следобед ходя на кино. — Тя млъкна рязко. — Плуване! Плувам много. Плувам и плувам и плувам, миля след миля. За бога, мразя плуването до дъното на душата си. Да свием наляво.

— Знаеш ли… и аз се чувствам така. Нямам предвид плуването, а необходимостта да ходя на срещи. Откакто съм със Силви, спестявам огромни количества време и физическа и умствена енергия.

— И как оползотворяваш свободните пространства?

— Играя „Тум Рейдър“ предимно.

Ема се засмя. Повървяха мълчаливо. Тя се притесни, че не оставя желаното впечатление за уравновесена и силна жена.

— Не съм чак толкова… хмм… скучна и непривлекателна. И аз се радвам на светли мигове. Излизах с един мъж, Крис. Твърдеше, че е зъболекар, но всъщност беше хигиенист.

— Какво стана с него?

— Изпари се. И по-добре. Бях убедена, че непрекъснато ми оглежда зъбите. Все ми натякваше да си ги почиствам с конец: използвай конец. Ема, използвай конец. Срещите ни протичаха като профилактични прегледи. Много напрегнато. А преди това беше господин Годалминг. — Тя потръпна. — Господин Годалминг. Какво бедствие!

— Кой беше господин Годалминг?

— Друг път ще ти разкажа. Ляво или дясно?

— Ляво.

— Както и да е… ако се отчая съвсем, ще разчитам на твоето предложение.

Декстър се закова на място.

— Какво предложение?

— Не помниш ли? Нали каза, че ако на четирийсет съм сама, ще се ожениш за мен?

— Така ли казах? — Той сбърчи чело. — Малко снизходително звучи.

— И на мен ми се стори така навремето. Но не се бой, не мисля, че е обвързващо или нещо подобно, няма да те държа отговорен за думите ти. Освен това остават още седем години. Много време…

Тя тръгна от ново, но Декстър изостана, почесвайки глава като момче, което се кани да си признае, че е счупило най-хубавата ваза.

— Опасявам се, че трябва да оттегля предложението.

Тя спря и се обърна.

— Нима? Защо? — попита, но дълбоко в себе си вече знаеше отговора.

— Сгодих се.

Ема примигна; много бавно.

— С какво се сдоби?

— Не, сгодих се. За Силви. Ще се женим.

Отмина миг, навярно една секунда, през която лицата им издадоха какво чувстват, и после Ема се усмихна, засмя се и го прегърна.

— О, Декстър! Чудесно! Поздравления!

Понечи да го целуне по бузата точно когато той извърна глава. Устните им се докоснаха и те усетиха вкуса на шампанско по тях.

— Радваш ли се?

— Да се радвам? Съсипана съм. Но наистина, сериозно, чудесна новина!

— Мислиш ли?

— Повече от чудесна, това е… това е… жестока новина! Жестока и яка! Стара школа!

Той отстъпи назад и бръкна във вътрешния джоб на сакото.

— Всъщност затова те доведох тук. Исках да ти го дам лично…

Дебел плик от плътна лилава хартия. Ема го пое внимателно и надникна вътре. Пликът беше облицован отвътре с оризова хартия, а поканата приличаше на папирус или на пергамент.

— Е! — Ема я вдигна като поднос върху петте си пръста. — На това му се казва сватбена покана!

— Харесвали ти?

— Изящен стил!

— Осем лири всяка.

— По-скъпи са от колата ми.

— Помириши я.

— Да я помириша? — Тя я поднесе предпазливо към носа си. — Ароматизирана е! Сватбените ти покани са ароматични?

— Предполага се, че мирише на лавандула.

— Не, Декстър, мирише на пари! — Тя разтвори внимателно картичката и той я проследи как я чете, припомняйки си как отмята бретон с връхчетата на пръстите. — „Господин и госпожа Лайънъл Коуп ви канят на сватбата на дъщеря си Силви и господин Декстър Мейхю“… Не мога да повярвам, че го виждам черно на бяло. „Събота, 14 септември“… Чакай, това е само след…