Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Добра идея.

— Имаше някакъв трик, нали? — каза Ема. — Доколкото си спомням, опираш лявата си ръка върху стената, вървиш напред и в крайна сметка намираш изхода.

— Да го направим тогава!

Той наля последните две чаши шампанско и остави празната бутилка върху тревата. Ема си свали обувките, протегна пръсти към живия плет и отначало плахо, те поеха през тъмния коридор от листа.

— Ще дойдеш ли? На сватбата ми?

— Разбира се. Но не мога да обещая, че няма да се разкрещя по време на службата.

— Тази чест трябваше да се падне на мен!

И двамата се усмихнаха в мрака и продължиха напред.

— Всъщност исках да те помоля за услуга.

— Само не настоявай да ти стана кум, Декс!

— Няма. Но от цяла вечност се мъча да напиша реч и се чудех дали не би могла да ми помогнеш?

— Не! — засмя се Ема.

— Защо не?

— Ще помрача емоционалната й стойност. Просто опиши искрено какво чувстваш.

— Е, не съм сигурен, че съветът ти е много добър. „Благодаря на организаторите и между другото, умирам от страх“. — Той присви очи в тъмнината. — Мислиш ли, че се получава? Струва ми се, че навлизаме все по-навътре.

— Довери ми се.

— Не искам да пишеш цялата реч, само да я поизгладиш…

— Съжалявам, ще трябва да се оправяш сам.

Спряха на кръстопът.

— Определено сме минавали оттук.

— Просто ми се довери. Продължаваме.

Повървяха мълчаливо. Наблизо оркестърът подхвана „1999“ на Принс под въодушевените възгласи на гостите.

— Когато за пръв път чух тази песен — обади се Ема, — ми прозвуча като научна фантастика. 1999-а. Въздушни коли, храна на таблетки и екскурзии до луната. Сега е 1999-а и аз карам „Фиат-противна-Панда“. Нищо не се е променило.

— Само дето аз вече съм семеен мъж.

— Семеен. Божичко, не се ли страхуваш?

— Понякога. Но после си спомням какви идиоти успяват да отгледат деца. Казвам си, че щом Мифи Бюканън го може, значи е фасулска работа.

— В коктейл-баровете не пускат бебета, нали знаеш? Много навътре го вземат.

— Няма проблем. Ще се науча да си стоя у дома.

— Но си щастлив?

— Да? Мисля, че съм. А ти?

— По-щастлива. Горе-долу щастлива.

— Горе-долу… Е, не звучи зле.

— На повече не мога да се надявам.

Върховете на пръстите й докоснаха твърда повърхност, която й се стори позната, и тя разбра точно къде се намират. Свиеха ли вдясно и после наляво, щяха да излязат в розовата градина, да се върнат при гостите, при годеницата му и приятелите им и нямаше да остане време за разговори. Внезапно я обзе непреодолима тъга и тя спря, обърна се и улови Декстър за ръцете.

— Може ли да кажа нещо? Преди да се върнем при другите?

— Да.

— Малко съм пияна.

— Аз също. Няма проблем.

— Просто… липсваше ми. Наистина.

— И ти на мен.

— Но ти ми липсваше много, много, Декстър. За толкова неща исках да си поговорим, а теб те нямаше…

— И аз също.

— И се чувствам виновна, задето изчезнах така…

— Недей. Не ти се сърдя. По онова време бях малко… противен.

— Повече от малко. Беше ужасно отвратителен…

— Знам…

— Досаден, самодоволен егоист…

— Да, казвала си ми го.

— Но въпреки това. Трябваше да проявя разбиране… заради майка ти и…

— Това не е оправдание.

— Не е, но ти го преживя много тежко.

— Още пазя писмото ти. Красиво писмо. Оценявам го.

— Но все пак трябваше да упорствам. Да не губя връзката. Затова са приятелите, нали? Да поемат част от удара.

— Не те виня…

— И въпреки това…

Смути се, усетила, че очите й се напълват със сълзи.

— Хей, хей… Какво има, Ем?

— Съжалявам, прекалих с пиенето…

— Ела, ела…

Той я прегърна, опрял лице в кожата на врата й; долови аромат на шампоан и влажна коприна. Ема също вдъхваше мириса на афтършейв, на пот и алкохол, на костюма му. Помълчаха малко и най-после тя си пое дъх и каза:

— Знаеш ли? Когато… не те виждах, мислех за теб всеки ден, наистина всеки ден по един или друг начин…

— И аз…

— … „Искам Декстър да види това“, „Къде ли е Декстър сега?“ или „Божичко, ама че идиот е този Декстър“… Знаеш как е… И днес, когато те видях, си помислих, че си се върнал — моят най-добър приятел. И сега всичко това — сватбата, бебето… Толкова съм щастлива за теб, Декс. Но усещам, че ще те изгубя отново.

— Ще ме изгубиш? Как така?

— Знаеш как е. Семейството и новите задължения те поглъщат и губиш връзка с хората…

— Невинаги.

— Не, но се случва. Знам. Приоритетите ти ще се променят, ще си намериш нови приятели, симпатични млади двойки, с които си се запознал в предродилните курсове, двойки с бебета, които ще те разбират, или ще си твърде изморен от недоспиване…