Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Седем седмици…

Той не отлепяше поглед от лицето й, от това вълшебно лице, за да види как ще се промени, когато разбере.

— Седем седмици? Мислех, че организацията отнема години!

— Е, обикновено, но нашата сватба е от спешните.

Ема се намръщи. Все още недоумяваше.

— С триста и петдесет гости…

— Тоест?

— Силви май е бременна. Е, не „май“. Бременна е. Наистина. С истинско бебе.

— О, Декстър! — За втори път долепи лице до неговото.

— А кой е бащата? Шегувам се! Поздравления, Декс! За бога, трябва да хвърляш бомбите една по една, а не да ги мяташ наведнъж! — Тя обгърна лицето му с длани и се взря в очите му. — Жениш се?

— Да!

— И ще ставаш баща?

— Знам! Мамка му — баща!

— Позволено ли е? Искам да кажа… ще ти разрешат ли?

— Очевидно.

— Още ли е у теб онази цигара? — Той бръкна в джоба си. — Как се чувства Силви?

— Щастлива е! Е, притеснява се, че ще надебелее.

— Е, възможно е, предполагам…

Той й запали цигарата.

— … Но го иска — да се омъжи, да има деца, свое семейство. Не иска да преполови трийсетте сам-самичка.

— Като МЕН!!!

— Точно така. Не иска да е като теб! — Той я улови за ръката. — Нямах предвид това, разбира се.

— Знам. Шегувам се. Поздравления, Декстър!

— Благодаря. Благодаря. — Кратко мълчание. — Остави ми малко — каза той, издърпа последната цигара от устата й и я сложи между своите устни. — Гледай!

Извади от портфейла см късче износена хартия, разгъна го и го поднесе под неоновата светлина.

— Това е скенер на дванайсет седмици. Невероятно, нали?

Ема взе хартийката и я огледа съвестно. Красотата на ултразвуковите снимки въздейства само на родителите, но на Ема не й беше за пръв път и знаеше какво се изисква от нея.

— Прекрасно! — въздъхна тя, макар всъщност да й приличаше на полароидна снимка на подплатата на джоба му.

— Виж! Това е гръбнакът!

— Великолепен гръбнак.

— Виждат се дори миниатюрните пръстчета.

— Ооо! Момче или момиче?

— Момиче, надявам се. Или момче. Няма значение. Харесва ли ти наистина?

— Абсолютно. Чудесно е! По дяволите, Декс, ще се обърна за минутка…!

След миг тя го прегърна отново, обвила с длани врата му. Чувстваше се пияна, изпълнена с обич и малко тъга, сякаш нещо свършва. Прииска й се да каже нещо в този смисъл, но реши, че е най-добре да се пошегува.

— Е, ти унищожи всичките ми шансове за бъдещо щастие, но се радвам за теб, наистина!

Той приведе глава да я погледне и внезапно нещо се раздвижи между тях, нещо живо и вибриращо в гърдите му.

Ема постави ръка върху тях.

— Сърцето ти ли е това?

— Мобилният ми телефон.

Тя отстъпи назад. Той извади телефона от вътрешния си джоб и погледна екрана, разтърси отрезвително глава и подаде виновно цигарата на Ема, сякаш е димяща пушка.

Зарецитира бързо: „Не се издавай, че си пиян, не се издавай, че си пиян“, надяна си рекламна усмивка и натисна зеления бутон.

— Привет, любов моя!

Ема чуваше гласа на Силви.

— Къде си?

— Поизгубих се.

— Изгуби се? Как така?

— Е, в лабиринт съм и…

— Лабиринт? Какво правиш в лабиринт?

— Просто… размотавам се. Решихме, че ще е забавно.

— Е, ти се забавляваш Декс. А аз слушам как някакъв старец възпява Нова Зеландия…

— Знам, знам… опитвам се да се измъкна, но… така де, оплел съм се в лабиринта! — Той се разкикоти, но телефонът мълчеше. — Ехо! Там ли си? Чуваш ли ме?

— С някого ли си, Декстър? — сниши глас Силви.

Той погледна към Ема, която се преструваше, че продължава да се диви на ултразвуковата снимка. Позамисли се, застана с гръб към нея и излъга.

— Цяла банда сме. Ще изчакаме още петнайсет минути после ще прокопаем тунел. Ако и това не проработи, ще изядем някого.

— Слава Богу, ето го Калъм! Ще поговоря с Калъм. Побързай, моля те!

— Добре. Идвам, идвам. Чао, скъпа, чао! — Той прекъсна връзката. — Личеше ли ми, че съм пиян?

— Ни най-малко.

— Трябва да излизаме.

— Да, разбира се. — Тя се озърна безпомощно в двете посоки. — Трябваше да оставим диря от трошички.

Сякаш в отговор на думите й, нещо изжужа, зацъка и лампите, осветяващи лабиринта, се заизключваха една по една, потапяйки ги в мрак.

— Много услужливо — вметна Декстър.

Застинаха за миг, докато очите им се приспособят към тъмнината. Оркестърът изпълняваше „Валят мъже“ и те се заслушаха внимателно в приглушената мелодия, сякаш да ги ориентира къде се намират.

— Трябва да се връщаме — обади се Ема, — преди да завалят мъжете.