Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Вместо това се караха, разменяха си удари под кръста и се гледаха мрачно през тънката пелена от дървесен прах. Силви се застояваше все повече в къщата на родителите си, уж за да не пречи на строителните работници, но всъщност за да отбягва апатичния си, негоден съпруг. От време на време се обаждаше и му предлагаше да отиде да се види с приятеля си Калъм, рачешкия барон, и да му припомни предложението за работа, но Декстър се противеше. Надяваше се телевизионната му кариера да се възроди, да заработи като продуцент или да се преквалифицира в оператор или редактор. Обещаваше да помага на работниците, за да спестяват от дневната надница. Всъщност правеше чай, купуваше бисквити, учеше разговорен полски и играеше на плейстейшъна на фона на оглушителното бумтене на машината за полиране на паркет.

Навремето се бе питал какво става с позастарелите кадри в телевизионната индустрия и сега разбра отговора. Стажант-редакторите и стажант-операторите бяха на по двайсет и четири, двайсет и пет, а той нямаше опит в продуцентството. „Мейхем Ти Ви“, собствената му независима компания, се бе превърнала по-скоро в алиби за бездействието му. В края на данъчната година формално я закри, за да не плаща за счетоводен баланс, и двайсет топа оптимистично гравирана хартия най-позорно отидоха на тавана. Единственият светъл лъч беше възможността отново да вижда Ема, с която тайно ходеше на кино, вместо да се учи да забърква цимент с Йежи и Лех. Но когато излизаше на светло от киносалона във вторник следобед, го обземаше непоносима тъга. Припомняше си обета да бъде идеален баща. Припомняше си колко отговорности има. В началото на юни Декстър се огъна, срещна се с Калъм О’Нийл и бе приет в семейството на „Природно препитание“.

И този Ден на свети Суидин сварва Декстър в риза с къси ръкави с цвят на овесена каша и вратовръзка с цвят на гъби да наглежда огромната ежедневна доставка от босилек в новия клон на Виктория Стейшън. Брои кашона със зеленина, а шофьорът стои до него с бележник в ръка и го зяпа откровено. Декстър инстинктивно разбира какво ще последва.

— Не бяхте ли в телевизията?

Позна…

— В древни времена… — отвръща нехайно Декстър.

— Как се наричаше? Май „с размах“?

Не го поглеждай…

— Нещо такова. Да подпиша ли тази фактура?

— И излизаше със Суки Медоус.

Усмивка, усмивка, усмивка…

— Както казах, беше много, много отдавна. Един кашон, два, три…

— Тя е навсякъде тези дни, нали?

— Шест, седем, осем…

— Неотразима е.

— Наистина. Девет, десет…

— Какво беше усещането, когато излизахте?

— Шумно.

— А на теб какво ти се случи?

— Животът. Случи ми се животът. — Той взима бележника му. — Тук ли да се подпиша?

— Да. Тук.

Декстър слага автограф на фактурата, бръква в най-горния кашон, изважда шепа босилек и го подушва дали е свеж. „Босилек — марулята de nos jours, на нашето време “, обича да повтаря Калъм, но на Декстър мъничко му нагарча.

Истинският централен офис на „Природно препитание“ се намира в Кларкънуел — свеж, чист и модерен, с изстисквачки, торби с кафе на зърна, унисекс тоалетни, високоскоростен интернет; огромни платна а ла Уорхол с крави, пилета и раци висят по стените. Отчасти работно място, отчасти тийнейджърска спални, архитектите го бяха нарекли „бленувано селение“ — с малки букви. Но преди да бъде допуснат в бленуваното селение, Декстър трябва да опознае работата. Кал държи всичките му изпълнителни директори да си „поизцапат ръцете“ и един месец Декстър ще стажува в ролята на дегизиран мениджър в последния имперски подстъп. Вече три седмици почиства сокоизстисквачки, прави сандвичи с мрежичка за коса, смила кафе, сервира на клиентите и за своя изненада, се чувства добре. Нали в това е разковничето — бизнесът е общуване, както обича да казва Калъм.

Най-лошо е, когато го разпознаят; мимолетното съжаление, пробягващо по лицето на клиентите, разбрали, че бивш телевизионен водещ им сервира супата. Най-неприятни са връстниците му, прехвърлили трийсетте. Да си вкусил слава, дори най-нищожна слава, и да си и изгубил, да си остарял и понапълнял е нещо като жива смърт и те се взират в Декстър зад касата, все едно гледат каторжник с вериги.

— На живо изглеждаш по-дребен — казват понякога и това е вярно, той наистина се чувства по-дребен сега.

„Но няма проблем — иска му се да каже, докато им сипва супа от индийска леща. — Добре съм. Умиротворен. Тук ми харесва и е само временно. Усвоявам нов занаят, осигурявам прехраната на семейството си. Желаете ли хляб? Пълнозърнест или с пшенични трици?“