Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Сложи я да си легне към осем.

— Добре.

— Има много сухо мляко, пасирала съм зеленчуковото пюренце. — „Пюренце“, колко досадно го произнася. — В хладилника е.

— Пюренце в хладилника, знам…

— Ако не й хареса, има готови бурканчета в шкафа, но те са само за краен случай.

— Ами чипс? Мога да й дам чипс, нали, ако избърша солта?

Силви цъка с език, клати глава, слага си червило.

— Поддържай й главичката!

— А солени ядки? Подходящи са за възрастта й, нали. Малка купичка фъстъци?

Той надзърта над рамо към нея, предвкусвайки усмивка, и се стъписва — за кой ли път — колко е красива в семплата, но елегантна черна рокля и с високите токчета, с още влажна от душа коса. Изважда едната си ръка от коритцето на Джасмин и погалва смуглия прасец на жена си.

— Изглеждаш прекрасно, между другото…

— Ръцете ти са мокри.

Тя отдръпва крак. Не са правили любов от шест седмици. Той очакваше известно охладняване и раздразнителност след раждането, но оттогава мина много време и понякога тя го поглежда… как?… Не точно презрително, но…

— Иска ми се да се прибереш тази нощ — казва той.

Разочарование. Това е. Разочарование.

— Внимавай с Джасмин. Поддържай й главичката!

— Знам какво правя! — отсича той. — За бога!

И ето го отново. Погледът. Силви несъмнено се разкайва; сбъркала е, очакванията й не се оправдават.

На вратата се звъни.

— Таксито ми. Ако изникне нещо непредвидено, търси ме на мобилния телефон, не в хотела, разбра ли?

Тя се навежда и докосва с устни темето на Декстър, после се навежда още по-надолу към коритцето и целува доста по-убедително дъщеря си.

— Лека нощ, скъпа моя. Наглеждай татко…

Джасмин се намръщва и нацупва устни и когато майка й излиза от банята, в очите и просветва страх. Декстър го забелязва и се засмива.

— Къде отиваш, мамо? — прошепва той. — Не ме оставяй с този идиот!

Долу входната врата най-сетне се захлопва. Силви е излязла, той е сам и свободен да постъпва идиотски.

Всичко започва с телевизора в кухнята. Джасмин вече пищи, докато Декстър се опитва да я закопчае в детското столче. Подчинява се на Силви, но сега се извива и крещи — компактен вързоп от мускули и врява, гърчещ се с изненадваща сила и без видима причина — и Декстър си мисли: „Научи се да говориш“. Научи някакъв проклет език и ми кажи къде бъркам. Колко остава, докато проговори? Година? Осемнадесет месеца? Налудничава, абсурдна проектантска грешка е тази безсловесност точно когато езикът е най-необходим. Трябва да се раждат проговорили. Не да обсъждат сериозни теми, не да разменят остроумни забележки, а да представят само основна практична информация. „Татко, вие ми се свят. От тази играчка ми призлява. Присвива ме коремът“.

Най-сетне я закопчава, но тя редува крясъци и плач и той пъха лъжиците в устата й в промеждутъците, обирайки от време на време размазаното пюре с върха на лъжицата, сякаш е пяна за бръснене. С надеждата да я поуспокои, включва малкия портативен телевизор върху кухненския плот, който Силви не одобрява. Понеже е събота, час пик на зрителския интерес, от екрана неизбежно го поздравява широката усмивка на Суки Медоус — на живо от студиото, където гръмогласно обявява резултатите от лотарията на тръпнещата в очакване нация. Той усеща как стомахът му се присвива леко от завист, после цъка с език, поклаща глава и понечва да смени канала, когато забелязва, че Джасмин е замлъкнала и застинала, хипнотизирана от крясъците на бившата му приятелка.

— Виж, Джасмин, това с бившата приятелка на татко. Много е шумна, нали? Шумно, шумно момиче!

Сега Суки е богата и още по-бъбрива и известна любимка на зрителите и макар нещата между тях да не потръгнаха, макар да не ги свързваше нищо, той усеща носталгия по нея, по дивите години в края на двайсетте, когато публикуваха снимките му по вестниците. Пита се какво ли ще прави Суки тази вечер.

— Може би татко трябваше да остане с нея — изрече предателски, припомнил си нощите в черни таксита и в коктейл-барове, ресторанти и клубове, годините, когато в съботните вечери не сервираше средиземноморски сандвичи с мрежичка за коса.

Сега Джасмин се разплаква отново, понеже някак си има сладък картоф в окото и докато я бърше, той усеща непреодолима нужда да запали цигара. И защо не? Защо не се поглези след тежкия ден? Гърбът го боли, палецът му е превързан с хлабав син пластир, пръстите му миришат на раци и престояло кафе и той решава, че определено се нуждае от почерпка. От благодатта на никотина.