Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Но чудото на раждането или на родителството като цяло не я изпълва със съпричастие. Ема не иска да говори за безсъници. Не бяха ли чували за тях предварително? Не иска да обсъжда бебешките усмивки или как бебето отначало приличало на майка си, а после заприличало на баща си, или отначало било досущ като баща си, а поеме устата му заприличала досущ на майчината. И що за вманиачаване по размера на ръчичките, миниатюрните ръчички с миниатюрни ноктенца. Нямаше ли да е по-удивително, ако ръцете бяха огромни?

— Виж какви лапи размахва това бебе!

Това вече ще си заслужава обсъждането.

— Заспивам — обажда се Адам, съпругът на Стефани откъм фотьойла, подпрял глава с юмрук.

— Време е да тръгвам — казва Ема.

— Не! Остани! — настоява Стефани, но не обосновава молбата.

Ема изяжда още един пържен картоф. Какво е сполетяло приятелите й? Бяха забавни, обичаха развлеченията, бяха общителни и интересни, но напоследък се заредиха вечери с бледи, раздразнителни двойки с празни лица в миризливи стаи, където разговорите се въртят около удивителния факт как бебето пораства с всеки изминал ден, вместо да се смалява. Изтощена е да надава възторжени викове при вида на пълзящо бебе, сякаш пълзенето е напълно неочаквано явление. Какво са предвиждали? Летене? Безразлична е към аромата на бебешките главички. Пробва веднъж — замириса й на каишка на часовник.

Телефонът й звъни в чантата. Вдига го и се вглежда в името на Декстър върху екрана, но не си прави труда да отговори. Не, не иска да извърви целия път от Уайтчапъл до Ричмънд, за да го гледа как пръхти в коремчето на малката Джасмин. Отегчена е до смърт от приятели, вглъбени в ролята на младия татко — измъчени, но добродушни, изтощени, но модерни в сака и джинси, с наедрели кореми под блузите, подхвърлящи във въздуха наследниците си с горди, самодоволни изражения. Дръзки пионери, първите мъже в световната история с напишкани панталони и оповръщана коса.

Не може, разбира се, да сподели гласно наблюденията си. Неестествено е жена да намира за отегчителни бебетата или по-точно, разговорите за бебета. Ще си помислят: хаплива, ревнива, самотна. Отегчава я обаче и натякването колко е щастлива, че си отспива, разполага с времето си и личния си живот, може да излиза на срещи или тутакси да замине за Париж. Сякаш я утешават и тя ги ненавижда, чувства се унизена. От къде на къде я изпращат в Париж? Особено я дразнят шегичките за биологичния часовник — от приятелите й, от семейството, във филмите и по телевизията. Най-идиотската, най-малоумната дума е „единачка“, следвана на милиметри от „шокохолик“ и тя отказва да се вписва в приложни психологически модели. Да, разбира аргументите, практическите императиви, но положението изобщо не зависи от нея. И, да, от време на време се опитва да си представи как се поти от болка в син болничен халат, но лицето на мъжа, уловил я за ръка, остава упорито замъглено и тя отпъжда фантасмагоричното видение.

Когато се случи, ако се случи, ще обожава детето си, ще се диви на миниатюрните му ръчички и дори на миризмата на скрофулозната му главичка. Ще обсъжда предимствата и недостатъците на епидуралната упойка, на безсънието, на коликите, каквото и да означава това. Някой ден може би дори ще гука при вида на мъничките „буйки“. Но междувременно възнамерява да спазва дистанция и спокойствие, да бъде разумна и да не се поддава на масовата истерия. И в този ред на мисли, първият дребосък, който я нарече „леля Ема“ ще получи кроше в лицето.

Стефани е приключила с доенето и показва млякото си на Адам, като го поднася към светлината, сякаш е превъзходно вино. Всички са единодушни, че помпата е ненадмината.

— Сега е мой ред! — казва Ема, но никой не се засмива и точно навреме бебето се събужда горе.

— Някой трябва да изобрети — казва Адам — бебешка кърпичка с хлороформ.

Стефани въздъхва и излиза и Ема решава да си тръгне възможно най-скоро. Няма да си ляга, ще поработи върху ръкописа. Телефонът изжужава отново. Съобщение от Декстър с молба да се запъти към Съри, за да му прави компания.

Тя изключва телефона.

… Знам, че е далеч, но ми се струва, че ме е налегнала постродилна депресия. Вземи такси, аз ще платя. Силви я няма! Не че има значение, знам, но… има свободна спалня, ако решиш да пренощуваш. Както и да е… обади ми се, ако получиш съобщението. Чао. Поколебава се, повтаря Чао и прекъсва връзката. Безсмислено съобщение. Примигва, поклаща глава и си сипва още вино. Прехвърля телефония указател и стига до „С“ — „Суки мобилен“.