Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Проклинайки Суки, проклинайки себе си и глупостта си, Декстър приготвя малко шише с мляко, завинтва здраво капачката, пъха го в джоба си, грабва бутилката вино и се втурва нагоре по стълбите към виковете на Джасмин — смразяващ дрезгав рев, който сякаш раздира гърлото й. Той влетява в стаята.

— Мамка му, Джасмин! Млъкни! — изкрещява и тутакси запушва засрамено устата си с длан, защото я вижда в кошарката — седнала, с ококорени от ужас очи. Вдига я, обляга се на стената и я прегръща, попивайки хлиповете й с гърди, после я слага в скута си, гали я нежно по челото и когато и това не помага, започва да я гали още по-нежно по косата. Дали няма някакво тайно местенце, което трябва да разтриеш с палец? Той потрива дланта й, а пръстите й разгневено се свиват и отпускат. Всичко удря на камък: големите му дебели пръсти опитват това, поглаждат онова — безрезултатно. „Може би не се чувства добре — мисли си той — или й липсва майка й“. Безполезен баща, безполезен съпруг, безполезен приятел, безполезен син.

Ами ако наистина е зле? Може би я мъчат колики. Или и никнат зъби, дали й никнат зъби? Обзема го тревога. Трябва ли да я заведе на лекар? Може би, само дето е твърде пиян да шофира сега. Безполезен, безполезен, безполезен мъж.

— Хайде, съсредоточи се — казва.

На поличката вижда шишенце със сироп — „може да предизвика сънливост“, пише на етикета, най-красивите думи на света. Навремето вълшебните думички бяха: „Ще ми заемеш ли една тениска?“ Сега — „може да предизвика сънливост“.

Друса Джасмин върху коляното см и тя стихва малко, после поставя лъжичката пред устата й, докато преценява, че е преглътнала пет милилитра. През следващите двайсет минути й изнася идиотско кабаре, размахвайки говорещи животинки пред очите и. Изрежда скромния си репертоар от смешни гласове, молейки я ту пискливо, ту басово, ту с различни акценти да се усмири, да се отпусне, да заспи. Показва й илюстровани книжки, клати панорамните човечета, сочи страниците и повтаря: „Патица! Крава! Парен локомотив! Я какъв весел тигър!“. Изнася умопомрачителен куклен театър. Гуменото шимпанзе пее първия куплет от „Пей, звънче“ отново и отново, Тинки Уинки изпълнява „Стария Макдоналд“, плюшено прасенце необяснимо защо й представя „Стълба към небето“. Заедно се промъкват под арките на бебешкия уред за гимнастика и заедно тренират. Той пъхва мобилния телефон в миниатюрните й ръчички, показва й как да натиска бутоните, пуска й мелодийки, докато тя най-сетне, слава Богу, се укротява и само проскимтява, будна, но доволна.

В стаята има музикална уредба във формата на неугледен парен локомотив. Той си проправя път, подритвайки разхвърляните книжки и играчки, и я пуска. „Релаксираща класика за малчугани“, част от проекта на Силви за цялостен контрол върху бебешкото съзнание. Пискливите тонколони подхващат „Танца на Захарната фея“. Той завърта комина на парния локомотив, за да увеличи звука, и започва да се олюлява във валсова стъпка из стаята, притиснал Джасмин към гърдите си. Малката се протяга, заострените и пръстчета се свиват в юмруци, после се отпускат и за пръв път тя поглежда баща си, без да се мръщи. Той улавя мигновено отражение на собственото си лице да се усмихва срещу него. Тя млясва с уста и ококорва очи. Засмива се.

— Моето момиче! — казва той. — Моята красавица!

Настроението му се разведрява и му хрумва идея.

Прегърнал Джасмин, блъскайки се в рамките на вратите, той се връща в кухнята, където всичките му дискове са складирани временно в три огромни кашона, докато поставят рафтовете. Хиляди са — предимно безплатни копия, свидетелство за времената, в които се водеше влиятелна фигура, и видът им го връща към диджейските му дни, когато обикаляше из Сохо, надянал абсурдните слушалки. Коленичи и тършува из кашона с една ръка. Номерът е да не приспива Джасмин, да не й позволява да се унася и затова ще си организират парти, само двамата, но ще се забавляват като в нашумял хокстънски клуб. Майната й на Суки Медоус! Той ще пуска музика на дъщеря си.

Усетил прилив на сили, прокопава геоложките пластове от дискове, представящи десет години музикална мода, и въодушевен от плана си, избира няколко, нареждайки ги на купчина върху пода. След асид джаза и брейка, фънка от 70-те и асид хауса идва ред на прогресив рока, електронната музика и биг-бийт компилациите, започващи с „чил“. Накрая открива дори малка, неубедителна колекция от барабани и бас. Старата музика трябва да доставя удоволствие, но той с изненада установява, че дори видът на албумите го смущава и изнервя, наситен със спомени за безсънни параноични нощи с непознати в апартамента му, за разговори с приятели, които вече не познава. И танцовата музика го плаши. „Ето как е — мисли си той, — ето какво е да остаряваш“.