Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Дочете книгата точно когато влакът навлезе в парижките покрайнини. Първата книга, изчетена от край до край от няколко месеца насам; фактът, че е предвидена за единайсет-четиринайсетгодишни и съдържа илюстрации, помрачаваше донякъде задоволството от умствените му способности. Докато вагонът се изпразни, той погледна отново от вътрешната страна на задната корица, където бе поместена черно-бяла снимка на авторката. Взря се напрегнато в нея, сякаш да я запечата в паметта си. В скъпа на вид снежнобяла риза, тя седеше малко неловко на ръба на дървен стол, прикрила уста с ръка в мига преди да избухне в смях. Разпозна изражението и жеста, усмихна се, прибра книгата в раницата, вдигна я и тръгна след последните пътници, които се канеха да слязат на перона.

Последния път, когато я видя, си казаха доста неща. Случи се нещо. Какво ще й каже сега? Какво ще му отговори тя? Да или не?

Докато го чакаше, тя си подръпваше косата, сякаш да я удължи. Скоро след като пристигна в Париж, с речник в ръка, събра смелост да отиде на фризьор — un coiffeur — и да се подстриже. Макар да не посмя да го изрече гласно, искаше да заприлича на Жан Себерг, защото щом си решил да бъдеш белетрист, трябва да го направиш както подобава. Три седмици по-късно вече не й се доплакваше, когато се погледне и огледалото, но въпреки това ръцете й блуждаеха по главата, сякаш наместват перука. С усилие на волята насочи вниманието си върху копчетата на чисто новата си гълъбовосива риза, купена тази сутрин от магазин, не — от бутик — на Рю дьо Греней. Две разкопчани копчета — твърде консервативно, три — разкриваха триъгълника между гърдите й. Разкопча третото копче, цъкна с език и насочи очи към пътниците. Тълпата оредяваше и тя започна да се пита дали не е изпуснал плака. Най-после го видя.

Изглеждаше съсипан. Изпит и изтощен, с набола брала, която не му отиваше и му придаваше вид на затворник, и тя си припомни колко подводни камъни крие това гостуване. Но той я забеляза, усмихна се и забърза крачка. Тя също се усмихна и се смути, застанала пред входа, чудейки се къде да дене ръцете си, очите си. Разстоянието помежду им изглеждаше огромно; усмихваш се, придаваш си сериозно изражение, усмихваш се, придаваш си сериозно изражение цели петдесет и пет метра? Четирийсет и пет метра. Погледна надолу към пода, после нагоре към покрива. Четирийсет метра, обърна се пак към Декстър, пак към пода. Трийсет и пет метра…

Преодолявайки обширното пространство, той с изненада установи колко се е променила през осемте седмици, откакто не я беше виждал, двата месеца, откакто се случи всичко. Косата й бе подстригана много късо, с бретон над челото, а лицето й беше добило цвят — лятното лице, което помнеше добре. Беше облечена по-стилно — обувки с високи токчета, елегантна тъмна пола, бледосива риза, разкопчана смело на деколтето и разголваща кафявата кожа и триъгълника лунички под врата й. Все още не знаеше къде да дене ръцете си и накъде да гледа и той също се смути. Десет метра. Какво да каже и как да го каже? Дали ще е „да“ или „не“.

Той забърза към нея и най-сетне се прегърнаха.

— Не биваше да ме посрещаш.

— Трябваше, разбира се. Турист…

— Харесва ми. — Прокара палец по късия й бретон. — Има си специална дума, нали?

— Мъжкарана?

— Гамен. Приличаш на гамен.

— Не на мъжкарана?

— Ни най-малко.

— Да ме беше видял преди две седмици. Бях като атентатор. — Лицето му ме помръдна. — За пръв път отидох на парижки фризьор. Какъв ужас! Седнах на стола, повтаряйки си наум: „Arretez-vous, arretez-vous!“ 12 12 Спрете, спрете (фр.). — Б.ред. . Най-смешното е, че дори в Париж те питат добре ли прекарваш тук. А аз си въобразявах, че разговарят за съвременен балет и докъде се простира свободната воля на индивида. Но не! Чуваш само: „Que faites-vous de beeu pour les vacances? Vous sortez de soir?“ 13 13 Добре ли прекарвате ваканцията? Ще излизате ли довечера? (фр.) — Б.ред. — Лицето му си оставаше застинало. Насили се да се успокои, да не го засипва с думи, да не прекалява, да не оригиналничи. Arretez–vois.

Ръката му докосна късите косъмчета на тила й.

— Е, според мен ти отива.

— Не съм убедена, че е подходяща за чертите ми.

— Напротив, съвсем подходяща е. — Той я хвана за лактите и я огледа от главата до петите. — Все едно сме на бал с маски и ти си предрешена като изтънчена парижанка.

— Или момиче на повикване.

— Но от висока класа.

— Още по-добре. — Тя го докосна по брадичката и поглади наболите косъмчета. — А ти как си предрешен?