Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Като прецакан разведен със суициден синдром. — Забележката прозвуча изтъркано и му се прииска да си вземе думите обратно. Започна да се проваля още на гарата.

— Е, поне не си жлъчен — каза тя, улавяйки се за първата безобидна забележка.

— Искаш ли да се кача пак на влака?

— Още не. — Тя го хвана за ръката. — Хайде, да вървим.

Излязоха от Гар дю Нор в жежкия задимен въздух; типичен парижки летен ден, задушен, с плътни сиви облаци, вещаещи дъжд.

— Мислех първо да пийнем кафе край канала. На петнайсет минути пеш е. Става ли? После още петнайсет минути до апартамента ми. Предупреждавам те обаче, че не е нищо особено. В случай че си представяш лъскав паркет и огромни прозорци с ефирни завеси или нещо такова. Просто две стаи с изглед към вътрешен двор.

— Мансарда.

— Точно така. Мансарда.

— Писателска мансарда.

Подготвяйки се за посрещането, Ема бе запаметила живописен маршрут, или възможно най-живописен срез прахоляка и шумните улици на североизточен Париж. „През лятото ще отседна в Париж, за да пиша“. През април идеята й се струваше смущаващо ексцентрична и невероятно отегчена до смърт от натякванията на семейните си приятели, че може да замине за Париж, когато й хрумне, тя реши наистина да го направи. Лондон се бе превърнал в огромни детски ясли. Защо да не избяга за малко от бебетата, да се впусне в приключение? Градът на Сартър и Дьо Бовоар, на Бекет и Пруст… И ето я тук, авторка на детска белетристика, макар и пожънала търговски успех. Единственият начин идеята й да не изглежда претенциозна бе да се установи възможно най-далеч от туристическия Париж — на границата между Белвил и Менилмонтан, в сграда от деветнайсети век в работнически квартал. Никакви туристически атракции, почти никакви забележителности.

— Но всъщност обстановката е ведра, мултинационална, евтино е и… Божичко, щях да кажа много „истинска“.

— Имаш предвид бандитска?

— Не, просто… истински Париж. Звуча като студентка във ваканция, нали? На трийсет и пет, в двустайна мансарда.

— Париж ти отива.

— Така е.

— Изглеждаш фантастично.

— Нима?

— Променила си се.

— Не съм. Никак.

— Променила си се. Красива си.

Ема сбърчи чело, вперила поглед напред. След малко изкачиха каменните стъпала към Канал Сен Мартен и малкото кафене край водата.

— Прилича на Амстердам — приветливо констатира той и дръпна стола.

— Всъщност е стара индустриална връзка към Сена. — За бога, зауча като екскурзовод . — Минава под Плас дьо ла Репюблик, под Бастилията и после се влива в реката. — Просто се успокой. Той ти е стар приятел, забрави ли? Просто стар приятел . Замълчаха, загледани във водата, и тя веднага съжали за преднамерено живописния избор на мястото. Държеше се като влюбена ученичка. Потърси как да наруши тишината.

— Е, вино ли ще си поръчаме? — каза накрая.

— По-добре не. Гледам да не пия.

— О? Нима? Откога?

— От месец и нещо. Не че съм абсолютен въздържател. Просто се старая да се ограничавам. — Той сви рамене. — И без това не ми помага. Не е кой знае какво.

— О. Добре. Кафе тогава?

— Да, само кафе.

Сервитьорката приближи — смугла, симпатична, дългокрака, но Декстър дори не вдигна поглед. „Положението явно е сериозно — помисли си Ема, — щом не зяпа сервитьорките“. Поръча на демонстративно разговорен френски, после се усмихна неловко, забелязала вдигнатите вежди на Декстър.

— Взимам уроци.

— Очевидно.

— Е, тя не разбра нито дума. Сигурно ще ни донесе печено пиле.

Нищо. Той седеше и побутваше с нокътя на палеца си кристалчетата захар по металния плот на масата. Тя опита пак. Нещо безобидно.

— Кога за последно беше в Париж?

— Преди три години. Със съпругата ми. За поредната ни прословута миниваканция. Четири нощи в „Жорж V“. Той хвърли кубче захар в канала. — Какво прахосничество!

Ема отвори уста и я затвори. Не знаеше какво да каже. Вече бе използвала репликата „поне не си жлъчен“.

Декстър обаче примигна, поклати глава и сръга ръката й с лакът.

— Ето как си представям следващите няколко дни — ти ми показваш забележителностите, а аз те сподирям унило и правя глупави забележки.

Тя се усмихна и го сръга в отговор.

— Не е изненадващо. Знам какво преживя, какво преживяваш — и покри ръката му с длан.

След миг той покри нейната, тя го последва и продължиха, по-бързо и по-бързо — като детска игра. Но също и като актьори, напрегнати и самовглъбени. Смутена, тя реши да се престори, че трябва да отиде до тоалетната.