Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— И първата книга се продава добре?

— Така казват. И, достатъчно, за да ми платят за още две.

— Наистина ли? Още две продължения?

— Опасявам се. Джули Крискол е като верига за бързо хранене. Светкавична възвръщаемост на средства! Разговаряме и с телевизията. За шоу. Анимация за деца, базирана върху илюстрациите ми.

— Майтапиш се!

— Знам. Глупаво звучи, нали? Ще работя в медии! Ще бъда помощник-продуцент!

— Какво означава това?

— Нищичко. Искам да кажа, че не ме интересува. Харесва ми. Но някой ден ми се иска да напиша зряла книга. Винаги съм си мечтала за това — за страхотен, гневен, критичен роман, нещо необуздано и неподвластно на времето, разбулващо човешката душа, а не тийнейджърски любовни романси в дискотеките.

— Но ти не пишеш само това, нали?

— Може би не. А може би инерцията те подема. Мечтаеш да промениш света с помощта на езика, но в крайна сметка се задоволяваш да скалъпиш няколко смешни историйки. За бога, чуй ме само! Моят живот в изкуството!

Той я сръга с лакът.

— Какво?

— Радвам се за теб. — Прегърна я през рамо и я притиска към себе си. — Писател. Истински писател. Най-сетне правиш това, което винаги си искала да правиш.

Повървяха така, малко сконфузено и неловко: раницата го удряше по хълбока и накрая неудобството надделя и той отдръпна ръка.

Лека-полека настроението им се поразведри. Облачната пелена се разкъса и с напредването на вечерта Фобур Сен Дени се оживи. Многолика, хаотична, шумна и трескава, понякога почти нетърпима, и Ема току поглеждаше крадешком Декстър като разтревожен екскурзовод. Пресякоха широкия многолюден Булевар дьо Белвил и продължиха на изток по границата между XIX и XX век. Докато изкачваха хълма, Ема сочеше баровете, които харесва, разказваше за местната история, за Едит Пиаф и за Парижката комуна от 1871-ва, за местните китайски и северноафриканси общности и Декстър ту се заслушваше, ту се замисляше какво ще последва, когато най-сетне пристигнат в апартамента. „Виж, Ема, за онова, което се случи…“

— Нещо като парижкия Хокни… — казваше тя.

Декстър се усмихна с влудяващата си усмивка.

Тя го сръга.

— Какво?

— Отиваш в Париж и откриваш квартала, който напомня най-много на Хокни…

— Интересно е. Поне на мен ми е интересно.

Най-после свиха по тиха странична уличка и застанаха пред нещо като врата на гараж, където Ема набра някакъв код на таблото и натисна с рамо тежката порта. Влязоха в ограден двор, мръсен и занемарен, с очукани саксии с клюмнали цветя. В двора ехтяха съревноваващи се телевизори, викове на деца, играещи футбол с топка за тенис, и Декстър с усилие на волята потисна напиращото раздразнение. Репетирайки за случая, си бе представял засенчено от дървета площадче, сводести прозорци, изглед към „Нотър Дам“. Атмосферата беше приятна, дори шик, с урбанистични, индустриални оттенъци, но нещо по-романтично щеше да го улесни.

— Както споменах не е нищо впечатляващо. Петият етаж за съжаление.

Тя натисна ключа за входната лампа, която беше с таймер, и те се заизкачваха по стълбите от ковано желязо — тесни и стръмни и сякаш преднамерено отбягващи стената. Внезапно на Ема и хрумна, че очите на Декстър са точно на едно ниво с гърба й, и тя започна нервно да придърпва полата си, приглаждайки несъществуващи гънки. Когато стигнаха площадката на третия етаж, таймерът изключи лампата и те останаха на тъмно. Ема протегна слепешком ръка назад да му помогне и най-накрая застанаха пред вратата й. Усмихнаха се на мъждивата светлина, струяща откъм малкото прозорче на етажа.

— Пристигнахме! Chez moi 14 14 У дома (фр.). — Б.ред. !

Тя извади огромна връзка с ключове и започна да отключва ключалка след ключалка. Най-сетне вратата се отвори и разкри малък, но приятен апартамент с одраскани, боядисани в сиво дъсчени подове, голямо, меко канапе и бюро с изглед към вътрешния двор. По стените се редяха книги на френски със строги корици в еднакво бледожълто. Върху масата в тясната кухничка имаше свежи цветя и плодове, а през другата врата се виждаше спалнята. Още не бяха обсъждали пренощуването, но Декстър забеляза единственото легло — от ковано желязо, огромно и тежко като от старинна ферма. Една спалня, едно легло. През прозорците нахлуваше вечерна светлина, привличайки вниманието към този факт. Той погледна към канапето и установи, че не се разгъва. Не. Едно легло. Усети как кръвта забушува в гърдите му, мака всъщност причината да бе по-скоро в дългото изкачване.