Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Не, да разбереш как се чувствам.

— Я чакай! Ядосан си, че не сме анализирали чувствата си? Защото смяташ, че трябваше да те почакам?

— Не знам — промърмори той. — Може би!

— За бога, Декстър, да не би… да не би да ревнуваш ?

— Не, разбира се!

— Защо се цупиш в такъв случай?

— Не се цупя.

— Погледни ме тогава!

Той се обърна с навъсено изражение, кръстосал демонстративно ръце, и Ема не успя да се сдържи и се разсмя.

— Какво? Какво? — избухна той.

— Осъзнаваш ли иронията, Декс?

— Каква ирония?

— Най-неочаквано ти се оказваш консервативен и… и моногамен.

Той помълча и се обърна пак към прозореца.

По-помирително тя добави:

— Виж… И двамата бяхме малко пияни.

— Аз не бях чак толкова пиян…

— Свали си панталоните през обувките, Декс! — Той обаче отказваше да я погледне. — Не стой там. Ела и седни тук. — Тя вдигна босите си крака и ги подви под себе си. Той блъсна с чело стъклото веднъж, после още веднъж, без да се обръща към нея, прекоси стаята и се строполи върху канапето като сърдито дете. Тя облегна стъпала върху краката му.

— Добре, да поговорим за онази нощ, щом искаш.

Декстър не отговори. Тя го сръга с крак и когато той най-после я погледна, каза:

— Добре. Аз съм първа. — Пое дълбоко дъх. — Мисля, че ти беше извън себе си и малко пиян, и ми дойде на гости, и… просто се случи. Мисля, че заради раздялата със Силви, преместването, липсата на Джасмин се чувстваше самотен и ти трябваше рамо, върху което да поплачеш. Или с което да си легнеш. И това бях аз. Рамо, с което да си легнеш.

— Така ли мислиш?

— Да.

— … И спа с мен, за да се почувствам по-добре?

— Почувства ли се по-добре?

— Да, много по-добре.

— Е, и аз. Значи се е получило.

— Но не в това е въпросът.

— Е, има и по-лоши причини да спиш с някого. Знаеш, предполагам.

— Но секс от съжаление?

— Не съжаление, състрадание .

— Не ме дразни, Ем.

— Не те дразня, просто… нямаше нищо общо със съжалението и ти го разбираш. Но е… сложно. Ние. Ела тук.

Тя го побутна още веднъж с крак и след миг той се свлече като отсечено дърво, отпускайки глава върху рамото й.

Тя въздъхна.

— Отдавна се познаваме, Декс.

— Знам. Просто реших, че е чудесна идея. Декс и Ем, Ем и Декс, ние двамата. Да опитаме, да видим как ще се получи. Мислех, че и ти го искаш.

— Искам го. Исках го. В края на осемдесетте.

— И защо не сега?

— Защото е твърде късно. Ние закъсняхме. Изморена съм вече.

— На трийсет и пет си!

— Просто смятам, че времето ни е минало.

— Откъде знаеш, след като не сме опитали?

— Декстър! Срещнах друг мъж!

Поседяха мълчаливо, заслушани в детските викове в двора, в далечния шум от телевизорите.

— И го харесваш? Този мъж.

— Да. Наистина го харесвам. Много.

Той се пресегна и подпря лявото й стъпало във все още прашната си от улицата длан.

— Не улучвам момента, нали?

— Не.

Той огледа стъпалото й. Ноктите бяха лакирани в червено, но късо изрязани, най-малкият — извит и почти невидим.

— Краката ти са отвратителни.

— Знам.

— Малкият ти пръст е като царевично зърно.

— Остави го на мира тогава.

— Онази нощ… — Той натисна с палец твърдата кожа на петата й. — Наистина ли ти се стори толкова ужасна?

Тя го ритна по хълбока с другия си крак.

— Не пускай въдицата, Декстър!

— Не, честно, кажи ми…

— Не, Декстър, не беше толкова ужасна, всъщност беше една от най-красивите нощи в живота ми. Но все пак мисля, че трябва да спрем дотук. — Тя свали крака на пода и се премести плътно до него, улови го за ръката и облегна глава върху рамото му. И двамата впериха очи в рафтовете с книги. След малко Ема въздъхна. — Защо не ми каза това преди… не знам… осем години?

— Бях се отдал на… забавления, предполагам.

Тя вдигна глава и го изгледа косо.

— И сега вече не се забавляваш и си помисли: „Защо пък да не пробвам с добрата стара Ема…“.

— Нищо подобно…

— Аз не съм утешителна награда, Декс. Не съм резервен вариант. Мисля, че заслужавам повече от това.

— И аз мисля, че заслужаваш повече от това. Затова дойдох. Ти си вълшебна, Ем.

След миг тя стана рязко, взе една възглавничка, замери го ненадейно по главата и тръгна към банята.

— Млъкни, Декс!

Той се протегна да я улови за ръката, но тя се отдръпна.

— Къде отиваш?

— Да се изкъпя, да се преоблека. Не мога да се мотая цяла вечер — изкрещя тя от другата стая, заизважда гневно дрехи от гардероба и ги нахвърля по леглото. — Той ще пристигне след двайсет минути!