Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Кой?

— Познай! НОВИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ!

— Жан-Пиер?

— Аха. В осем. — Започна да разкопчава миниатюрните копчета на ризата, после се отказа, съблече я припряно през глава и я метна върху пода. — Ще излезем на вечеря! Тримата!

Той отпусна глава назад и изстена тихо и продължително.

— Божичко! Трябва ли?

— Да, опасявам се. Уговорили сме се. — Вече беше гола и гневна — от себе си, от ситуацията. — Ще те заведем в ресторанта, където се запознахме. Прословутото бистро ! Ще седнем на същата маса, ще се държим за ръцете и ще ти разкажем всичко от игла до конец. Ще бъде много, много романтично. — Тя захлопна вратата на банята и изкрещя отвътре: — И няма да се чувстваме неловко!

Декстър чу как душът зашуртя и легна върху канапета вперил поглед в тавана, сконфузен от нелепата см експедиция. Мислеше, че е открил разковничето, че ще се спасят взаимно, а всъщност Ема от години не се нуждаеше от спасител. Нуждаеше се само той.

И може би Ема беше права, може би просто се чувстваше малко самотен. Чу как древните водопроводи изгъргориха, когато душът секна, и тази ужасна, срамна дума изплува отново в съзнанието му. Самотен. И най-лошото — знаеше, че е вярно. Никога не беше си представял, че ще е самотен. За трийсетия си рожден ден бе напълнил цял нощен клуб на Риджънт Стрийт; на тротоара пред входа гостите се редяха на опашка. СИМ картата на телефона в джоба му преливаше от номерата на стотиците хора, с които се бе запознал през последните десет години, и въпреки това единственият човек, с когото през цялото това време му се бе искало да поговори, се намираше в съседната стая.

Вярно ли беше? Той обмисли още веднъж идеята, разбра, че няма грешка, и стана рязко с намерението да я сподели веднага с нея. Тръгна към спалнята, но се закова на място.

Виждаше я през пролуката на вратата. Седеше на малката нощна масичка с все още мокра от банята къса коса, с дълга до коленете старомодна рокля от черна коприна; разкопчана на гърба чак до кръста, тя разкриваше сенките под лопатките й. Седеше неподвижна, с изопнат гръб и много елегантна, сякаш чака някой да дойде и да вдигне ципа на роклята. Представата му се стори много изкусителна, този семпъл жест — и познат, и нов — излъчваше такава близост и топлота, че той почти пристъпи в стаята. Ще закопчае роклята, ще я целуне по врата и по рамото и ще й каже.

Но не помръдна. Мълчаливо я видя как вдига от тоалетната масичка дебел, овехтял от разлистване френско-английски речник. Тя заотгръща страниците и спря внезапно, отпусна глава, разтърка чело, отметна бретон и изсумтя гневно. Раздразнението й развесели Декстър. Помисли си, че се усмихва тихо, но тя погледна към вратата и той отстъпи крадешком назад. Дъските по пода скърцаха под краката му, докато подскачаше тромаво към кухнята, където развъртя и двете кранчета и заразмества напосоки чашите на фона на течащата като алиби вода. След малко чу как старомодният телефон в спалнята подрънква и спря чешмата, за да подслуша разговора с този Жан-Пиер. Тих любовен шепот, на френски. Напрегна слух, но не разбра нито думичка.

Телефонът иззвънтя още веднъж, когато Ема остави слушалката. След известно време тя застана на прага зад него.

— С кого говори? — попита той през рамо с небрежен тон.

— С Жан-Пиер.

— И как е Жан-Пиер?

— Добре е. Добре.

— Е? И аз трябва да се преоблека. Кога каза, че ще дойде да ни вземе?

— Няма да идва.

Декстър се обърна.

— Какво?

— Казах му да не идва.

— Наистина? Така ли му каза?

Прииска му се да се засмее…

— Казах му, че съм пипнала ангина.

Прииска му се да се засмее гръмогласно, но се въздържа, не още… Избърса ръце.

— Как е ангина? На френски?

Тя вдигна пръсти към гърлото си.

— Je suis très desolé, mais mes glandes sont gonflées — отрони с прегракнал глас. — Je pense que je peux avoir l’amygdalite. 15 15 Много съжалявам, но жлезите ми си подути. Мисля, че имам възпаление на сливиците (фр.) — Б.ред.

— L’amy.

— L’amygdalite.

— Впечатлен съм…

— Е — сви рамене тя, — проверих го в речника.

Те се усмихнаха. После, сякаш ненадейно и е хрумнало нещо, тя прекоси стаята с три големи крачки, улови лицето му и го целуна, а той я прегърна и пръстите му докоснаха все още голия й гръб, хладен и влажен от душа. След малко, без да отлепя ръце от лицето му, тя се взря напрегнато в него.

— Ако оплескаш нещата, Декстър…

— Няма…

— Ако ме подведеш, ако ме подхлъзнеш… ще те убия! Ще ти изям сърцето, кълна се!

— Няма да го направя, Ем.