Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Сега мястото му е на мода, макар и по по-умерен, по-улегнал начин, отколкото е свикнал. Известен е само на местно ниво и само с нюха си да подбира изискани билкови чайове, но все още разтуптява сърцата на младите бъдещи майки, които идват да похапнат сладкиши след предродилните курсове, и отново жъне скромни успехи. Отключва тежкия катинар, поддържащ металните щори, вече сгорещени в слънчевото утро. Вдига ги, отваря вратата и се чувства… Как?… Удовлетворен? Радостен? Не, щастлив. Тайничко и за пръв път от много години той се гордее със себе си.

Има, разбира се, дълги тягостни вторници, когато му се приисква да спусне щорите и методично да изпие всички бутилки с червено вино, но не днес. Денят е топъл, довечера ще види дъщеря си и ще бъде с нея през следващите осем дни, докато Силви и онзи кучи син Калъм са на поредната екскурзия. По силата на някакво странно вълшебство Джасмин вече е на две и половина, уравновесена и красива като майка си, придружава го в кафе-ресторанта, играят си на магазинери и служителите му се въртят очаровани край нея и когато се прибере днес, Ема ще е там. За пръв път от много години той е там, където иска да бъде. Има съдружничка, която обича, желае и която също така е най-добрата му приятелка. Има красива, умна дъщеря. Справя се. Всичко ще бъде наред, стига нищо да не се променя.

На две мили оттам, на Хорнси Роуд, Ема изкачва стълбите, отключва входната врата и усеща хладния застоял въздух на апартамент, необитаем от четири дни. Прави си чай, сяда пред бюрото, включва компютъра и се взира в екрана почти цял час. Чака я много работа — да прочете и да одобри сценария за втория цикъл от серии за Джули Крискол, да напише петстотин думи от третия роман, да подготви илюстрации. Има писма и имейли от млади читатели, искрени и често смущаващо лични истории, на които трябва да обърне внимание — за самотата, за насилието, за истинската истинска любов.

Но съзнанието й кръжи около предложението на Декстър. През дългото странно лято в Париж миналата година те договориха строги условия за съвместното си бъдеще — ако всъщност имаха бъдеще — и основното бе да не живеят заедно; самостоятелен личен живот, самостоятелни апартаменти, самостоятелни срещи с приятели. Обещаха си да се постараят да поддържат непрекъснато връзка и за си бъдат верни, разбира се, но не по традиционния начин. Никакво мотаене след брокери за недвижими имоти през почивните дни, никакви общи вечерни партита, никакви цветя за Свети Валентин, никакви начинания, създаващи атмосфера на уседнал живот и семейно ежедневие. И двамата бяха опитали и се бяха провалили.

Тя намираше замисъла им за съвършен, модерен, новаторски. Но се изискваха толкова усилия да се преструват, че не искат да живеят заедно, и напоследък стана очевидно, че някой неизбежно ще се предаде. Тя просто не очакваше този някой да е Декстър. Една тема оставаше необсъдена и сега изглежда се налагаше да я повдигне. Да поеме дълбоко дъх и да произнесе думата. Деца. Не, не „деца“, да не би да го уплаши, по-добре да използва единствено число. Иска да има дете.

Въпросът се е вмъквал в разговорите им — мимоходом и шеговито, и Декстър е отговарял уклончиво, че може би някой ден, когато отношенията им са по-изяснени. Но колко по-изяснени от това? Темата виси във въздуха и те току я досягат. Появява се всеки път, когато родителите й се обаждат, всеки път, когато с Декстър правят любов (по-рядко сега, отколкото през ненаситното парижко лято, но все пак достатъчно често). Държи я будна нощем. Понякога й се струва, че може да картографира живота си чрез среднощните си тревоги. Навремето на дневен ред бяха момчетата, после твърде дълго — парите, после кариерата, после връзката й с Йън, после непостоянството й. Сега е това. На трийсет и шест е, иска дете и ако той не е съгласен, най-добре да…

Какво? Да се разделят? Изглежда мелодраматично и позорно да постави такъв ултиматум и изпълнението на заплахата й се струва немислимо, поне засега. Но се зарича да повдигне темата още тази вечер. Не, не тази вечер, понеже Джасмин ще е там, но скоро. Скоро.

След разсеяната, пропиляна сутрин Ема излиза да поплува, порейки коридорите, но все така неспособна да прочисти ума си. После с влажна коса поема с велосипеда към апартамента на Декстър и сварва пред блока огромния, леко зловещ черен джип. Гангстерска кола, два силуета се мяркат зад предното стъкло, единият широкоплещест и нисък, а другият — висок и строен: Калъм и Силви, размахали ръце в поредната препирня. Ема ги чува още от отсрещния тротоар и когато приближава с колелото, вижда озъбеното лице на Калъм и Джасмин на задната седалка, вперила очи в книжка с картинки, за да се изолира от шума. Ема почуква по стъклото до Джасмин, вижда как тя вдига лице, усмихва се — миниатюрни бели зъбки в широка уста — и опъва колана, за да излезе.