Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Честно?

— Кълна се. Няма.

Тогава тя се намръщи, поклати глава и го прегърна пак, притисна лице към рамото му и издаде гърлен звук, който прозвуча почти гневно.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. О, нищо. Просто… — Тя вдигна очи към него. — Мислех, че най-после съм се отървала от теб.

— Не можеш — отвърна той.

Понеделник, 15 юли 2002

Белсайз Парк

Радиочасовникът звъни както винаги в 07:05. Навън вече е светло и безоблачно, но двамата не помръдват. Ръката му е под кръста й, краката им са преплетени, лежат в двойното легло на Декстър в Белсайз Парк — някогашния, преди много години, ергенски апартамент.

Той е буден от известно време и репетира наум тон и думи, които звучат едновременно нехайно и тържествено. Усеща я, че се раздвижва, и подхваща:

— Може ли да кажа нещо?

Прошепва го в тила й, все още със затворени очи, със залепнали от съня устни.

— Да? — малко предпазливо отвръща тя.

— Смятам, че е глупаво да живееш в отделен апартамент.

С гръб към него тя се усмихва.

— Хмм?

— И без това нощуваш при мен.

Тя отваря очи.

— Не бива ли?

— Не, искам да си при мен.

Тя се обръща с лице към него и вижда, че не е отворил очи.

— Декс, да не би…?

— Какво?

— Предлагаш ми да ти стана съквартирантка.

Той се усмихва и без да отваря очи, улавя ръката й под чаршафа и я стисва.

— Ема, ще ми станеш ли съквартирантка?

— Най-сетне! — промърморва тя. — Сбъдваш мечтата мм, Декс.

— Значи „да“?

— Нека помисля.

— Е, уведоми ме, когато решиш. Защото ако не проявяваш интерес, може да потърся друг.

— Казах, че ще си помисля.

Той отвори очи. Очакваше „да“.

— Какво има да му мислиш?

— Просто… не знам. Да живеем заедно ?

— Живяхме заедно в Париж.

— Да, но това беше Париж.

— И сега живеем заедно.

— Знам, но…

— Отново повтарям, че е лудост да живееш под наем. При сегашното състояние на имотния пазар наемите са пари на вятъра.

— Звучиш като финансов съветник. Много романтично. — Тя издава устни и го целува; предпазлива, майчинска целувка. — Проблемът не е само счетоводен, нали?

— Основно. Но също така смятам, че ще бъде… хубаво.

— Хубаво.

— Да живееш тук.

— Ами Джасмин?

— Ще свикне. Освен това е на две и половина, не решава тя, нали? Нито пък майка й.

— Няма ли да стане малко…?

— Какво?

— Тесничко. И тримата да сме тук през почивните дни.

— Ще се справим.

— Къде ще работя?

— Тук, докато ме няма.

— А ти къде ще си водиш любовниците?

Той въздъхва, малко подразнен от шегата след цяла година почти маниакална вярност.

— Ще ходим в хотели следобед.

Замълчават отново, само радиото нарушава тишината и Ема пак затваря очи и се опитва да си представи как разопакова кашони, подрежда си дрехите, книгите. Всъщност предпочита атмосферата в сегашния си апартамент — приятна, смътно бохемска мансарда на Хорнси Роуд. Белсайз Парк е прекалено спретнат и шик и въпреки усилията на волята и постепенната колонизация с нейни дрехи и книги, апартаментът на Декстър все още напомня ергенските му години — игралната конзола, огромният телевизор, ефектното легло.

— Отворя ли някое чекмедже, очаквам да ме залее лавина… не знам… бикини или сутиени.

Но той й отправи предложение и тя усеща, че трябва да предложи нещо в отговор.

— Защо да не купим нещо заедно? — казва. — Нещо по-просторно.

За кой ли път кръжат около голямата неизказана тема. Следва дълго мълчание и тя се пита дали не е заспал отново. Но накрая той проговаря:

— Добре. Да го обсъдим довечера.

И така започва нова седмица — като предишната и като предстоящата. Те стават, обличат се; Ема избира от ограничения запас дрехи, натъпкани в предоставения й скрин. Той се къпе пръв, тя — след него. През това време Декстър отива в магазина и купува вестник и мляко, ако е необходимо. Той чете спортните страници, тя — новините, и след закуската, протичаща почти винаги в уютно мълчание, тя изважда велосипеда си от антрето и двамата го бутат заедно към метрото. Всеки ден се сбогуват с целувка около осем и двайсет и пет.