Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Той не ти е „най-добрият“ приятел, не се бяхте виждали от години. Смятам само… Добре. Като начало — не е едностаен апартамент в Килбърн, а превъзходен двустаен в Уест Хампстед. Готова съм да убия човек за такова местенце. И си там само докато си върнеш апартамента.

— Навършвам трийсет и седем след две седмици! На средна възраст съм!

— Трийсет и седем все още се води средата на трийсетте. Приблизително. Вярно, нямаш работа в момента, но не живееш от подаяния. Имаш доход от наем, което си е жив късмет, ако ме питаш. Мнозина сменят посоката на по-зряла възраст. Ще потъгуваш малко, но ти не беше особено щастлив и когато беше женен, Декс. Знам, нали те изслушвах през цялото време. „Не разговаряме, не се забавляваме, не излизаме…“ Знам колко е трудно сега, но след време ще го приемеш като ново начало. Нова възможност. Можеш да се захванеш с какво ли не, просто трябва да решиш…

— Например?

— Не знам… Медиите? Защо не пробваш пак да водиш предаване? — Декстър простена. — Добре де, нещо зад кадър? Продуцент, режисьор? — Декстър се намръщи. — Или фотография! Непрекъснато говореше, че искаш да станеш фотограф! Или нещо гастрономическо, не знам… И ако удариш на камък навсякъде, можеш винаги да разчиташ на дипломата по антропология. Няма да вземаме под внимание тройките. — Тя го потупа по ръката за допълнителен ефект. — Винаги се търсят антрополози. — Той се усмихна, после си спомни, че не бива да се усмихва. — Здрав си, способен, финансово стабилен, сравнително привлекателен мъж в средата-към-края на трийсетте. Ти си… добре, Декс. Просто трябва да си възвърнеш самочувствието. Това е.

Той въздъхна и се вгледа в канала.

— Приключи ли с насърчителната реч?

— Да. Как ти се струва?

— Все още ми се иска да скоча в канала.

— Да вървим тогава. — Тя остави банкнота върху масата. — Апартаментът ми е на двайсетина минути в тази посока. Да се разходим или да извикаме такси?

Тя понечи да се изправи, но Декстър не помръдна.

— Най-лошото е, че ми липсва Джасмин. — Ема седна отново. — Това направо ме подлудява, а дори не бях добър татко или нещо такова.

— О, хайде…

— Не бях, Ем, бях безполезен, напълно. Мразех това, не исках да съм там. През цялото време се преструвахме, че сме съвършено семейство, а аз си мислех каква грешка съм допуснал, как изобщо не ставам за това. Мислех си колко прекрасно ще е да мога пак да спя, да излизам през почивните дни или просто да излизам, да не се прибирам до зори, да се забавлявам. Да бъда свободен, да не нося отговорност. И сега го имам, нищо не правя. Съзерцавам кашоните и ми е мъчно за Джасмин.

— Но ти я виждаш.

— През две седмици. За една мизерна нощ.

— Но би могъл да я виждаш по-често, да помолиш за повече време…

— Разбира се! Но забелязвам страха в очите й, когато майка й си тръгва: „Не ме оставяй с този смахнат, тъжен идиот!“. Обсипвам я с подаръци. Жалка картина! Всеки път, когато идва, намира цяла купчина, като на Коледа, защото ако не разопаковаме подаръци, не знам какво да правя с нея. Ако не разопаковаме подаръци, тя ще се разплаче и ще пита къде е мама, което означава — мама и онзи кучи син Калъм. Не знам дори какво да й купувам, защото всеки път е различна. Обърнеш си гърба за една седмица, за десет дни, и всичко се променя! Искам да кажа… тя проходи, за бога, а аз го пропуснах! Възможно ли е? Как е възможно да ме няма? Нали това ми е работата ? Нищо лошо не съм направил и изведнъж… — Гласът му потрепери и той бързо смени тона, превключвайки на гняв. — И междувременно, естествено, този нещастник Калъм е с тях в огромното си нещастно имение!

Инерцията на яростта обаче не бе достатъчна да прикрие пресекващия му глас. Той млъкна рязко, притисна длани към носа си и разтвори широко очи, сякаш се опитва да възпре кихавица.

— Добре ли си? — попита тя и го потупа по коляното.

Той кимна.

— Няма да съм такъв през цялото време, обещавам.

— Няма проблем.

— Има… Унизително е. — Той стана припряно и си взе раницата. — Моля те, Ем. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ми нещо. Разкажи ми за теб.

Тръгнаха покрай канала, заобикаляйки Плас дьо ла Репюблик, после свърнаха на изток по Рю дьо ла Фобур Сен Дени. Тя заразказва за работата си.

— Втората книга е продължение. Виждаш ли колко съм оригинална? Написала съм около три четвърти. Джули Крискол отива на училищна екскурзия до Париж и се влюбва във френско момче и преживява много приключения, изненада, изненада. Това е извинението ми да съм тук. „С изследователска цел“.