Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

В малката, душна кабинка се погледна смръщено в огледалото и си подръпна бретона, сякаш да изтегли още коса. Въздъхна и се зарече да се успокои. Събитието беше просто инцидент, случайност, нищо особено, той е просто стар, стар приятел. Пусна казанчето за правдоподобност и излезе в топлия сив следобед. На масата пред Декстър стоеше книгата й. Тя седна предпазливо и я побутна с показалец.

— Това пък откъде се взе?

— Купих я на гарата. Имаше огромни купчини. Навсякъде е, Ем.

— Прочете ли я?

— Не мога да помръдна от трета страница.

— Не е смешно, Декс.

— Ема, книгата е чудесна.

— Е, дреболия. Детска книжка.

— Не, наистина, гордея се с теб. Не че съм тийнейджърка, но ме разсмя. Прочетох я на един дъх. Говоря като човек, който петнайсет години чете „Хауърдс Уей“.

— „Хауърдс Енд“ искаш да кажеш.

— Както и да е. За пръв път прочитам нещо от край до край.

— Е, шрифтът е огромен.

— И това ми допадна най-много. Едрият шрифт. И илюстрациите. Забавни са, Ем. Нямах представа, че можеш рисуваш.

— Е, благодаря…

— Освен това историята е любопитна и весела. Гордея се с теб, Ем. Всъщност… — Той извади химикалка от джоба си — Искам посвещение.

— Не изглупявай!

— Не, настоявам. Ти си… — Той зачете от задната корица: — „Най-оригиналният детски белетрист след Роалд Дал“. — Казва деветгодишната племенничка на издателката. — Той я побутна с химикалката. — Не раздавам автографи, Декс.

— Хайде. Моля те. — Той се изправи, преструвайки се, че трябва да отиде до тоалетната. — Оставям я тук. Напиши нещо. Нещо лично, с днешна дата. В случай че станеш наистина известна и ми потрябват пари.

Декстър стоеше в тясната кабинка и се чудеше докога ще издържи. По някое време щеше да се наложи да поговорят, идиотско бе да заобикалят темата. Пусна казанчето за ефект, изми си ръцете и ги подсуши в косата, после излезе на тротоара, където Ема тъкмо затваряше книгата. Понечи да прочете посвещението, но тя сложи длан върху корицата.

— Не пред мен, моля те.

Той седна и прибра книгата в раницата, а тя се приведе над масата, сякаш се връща към деловата част.

— Е, как са нещата при теб?

— О, фантастично. Разводът приключва през септември, точно преди годишнината от сватбата. Почти две години семейно блаженство.

— Говорите ли си?

— Само в краен случай. Е, спряхме да си крещим и да хвърляме предмети, сега се придържаме към „да“, „не“, „здравей“, „чао“. С което се ограничавахме и докато бяхме женени впрочем. Чу ли, че вече живеят у Калъм? В нелепото му имение в Мъсуел Хил, където ходехме на вечерни партита?

— Да, чух.

Той я изгледа остро.

— От кого? От Калъм?

— Не, разбира се. Просто… от други хора.

— Които ме съжаляват.

— Не точно… Загрижени са. — Той сбърчи отвратено нос.

— Загрижеността не е обидно нещо, Декс. Говори ли с Калъм?

— Не. Той се опитва. Засипва ме със съобщения, все едно нищо не се е случило. „Е, приятелче! Обади ни се!“ Мисли, че трябва да излезем на по бира „да обсъдим положението“. Може би трябва да приема. Така или иначе ми дължи надницата за три седмици.

— Намери ли си работа?

— Още не. Даваме под наем проклетата къща в Ричмънд и апартамента и така се прехранвам. — Той допи утайката на кафето и се вгледа в канала. — Не знам, Ем. Преди осемнайсет месеца имах семейство, кариера — нищо особено, нова пак имах възможности, получавах предложения. Имах ван, спретната къща в Съри…

— Която мразеше.

— Не я мразех.

— Мразеше вана.

— Е, да, него го мразех, но поне беше мой. А сега внезапно се озовах в едностаен апартамент в Килбърн с моята половина от сватбените подаръци и нямам нищо. Само аз и купчина кашони. Животът ми на практика приключи.

— Знаеш ли какво трябва да направиш според мен?

— Какво?

— Защо… — Тя пое дълбоко дъх и го улови за ръката. — Защо не помолиш Калъм да те върне на работа? — Той я изгледа яростно и си дръпна ръката. — Шега! Шегичка — каза тя и се засмя.

— Е, радвам се, че руините на семейния ми живот те развеселяват, Ем.

— Не ме развеселяват, но смятам, че самосъжалението не помага.

— Не е самосъжаление, а действителността.

— „Животът ми на практика приключи“?

— Искам да кажа… Не знам. Просто… — Той погледна към канала и въздъхна театрално. — На младини всичко изглеждаше възможно. Сега всичко изглежда невъзможно.

Ема, за която важеше обратното, каза само:

— Не е чак толкова зле.

— Значи има светла страна? Когато съпругата ти е избягала при най-добрия ти приятел?