Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Как е Джасмин?

— Усмихва се. Нали, слънчице? Мама се обажда.

Той допира съвестно телефона до ухото на Джасмин, която мълчи. Никой не се забавлява и той си го взима обратно.

— Пак съм аз.

— Но се справяш.

— Разбира се. Съмнявала ли си се? — Настана затишие.

— Връщай се при компанията.

— Може би… Утре се прибирам. Към обяд. Около единайсет.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ, Декстър.

— Обичам те — казва той.

— И аз.

Тя понечва да прекъсне връзката, но той се чувства принуден да добави още нещо.

— И Силви? Силви? Там ли си?

Тя вдига телефона към ухото си.

— Да?

Той преглъща и облизва устни.

— Исках просто да кажа… Знам, че не се справям много добре в момента… с бащинството, със съпружеския живот и прочее. Но работя върху това, старая се. Ще стана по-добър, Силви. Обещавам ти.

Тя явно осмисля думите му, понеже проговаря след известно мълчание с леко напрегнат глас:

— Декс, справяш се добре. Ние просто… се учим… това е.

Той въздъхва. Някак си се е надявал на повече.

— Връщай се вече при компанията.

— До утре.

— Обичам те.

— И аз.

И тя изчезва.

Къщата изглежда прекалено тиха. Джасмин е заспала в скута му. Той не помръдва цяла минута, заслушан в бученето на кръвта и виното в главата си. За миг го залива вълна от ужас и самота, после се изправя и вдига отпуснатата като котенце Джасмин към лицето си. Вдишва аромата й — млечен, почти сладък, негова плът и кръв. Плът и кръв. Фразата е клише, но понякога той наистина зърва част от себе си в изражението й, разпознава се и не може да повярва. За добро или за зло, тя е част от мен. Оставя я нежно в кошарката.

Настъпва пластмасово прасенце; остро като кремък, то се забива в стъпалото му, Декстър изругава тихо и изключва лампата в спалнята.

В хотелската стая в Уестминстър, десет мили източно по брега на Темза, съпругата му е приседнала гола на ръба на леглото. Телефонът виси в ръката й и тя започва тихо да плаче. Откъм банята долита шуртенето на душа. Силви не харесва как сълзите се отразяват на лицето й и когато шумът секва, бързо изтрива очите си с опакото на дланта и пуска телефона върху купчината разхвърляни по йода дрехи.

— Наред ли е всичко?

— О, знаеш… Не съвсем. Звучеше доста пиян.

— Убеден съм, че ще се справи.

— Не, наистина пиян. Странно. Най-добре да се прибирам.

Калъм завързва колана на халата, влиза в спалнята и се привежда да целуне голото й рамо.

— Както казах, сигурен съм, че ще се справи. — Тя не отговаря и той сяда и я целува отново. — Опитай се да забравиш. Позабавлявай се. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не.

— Искаш ли да полегнеш?

— Не, Калъм! — Тя отблъсква ръката му. — За бога!

Той устоява на изкушението да отвърне, обръща се и с избледняващи надежди за вечерта се връща в банята да си измие зъбите. Обзема го ужасното усещане, че тя ще настоява да обсъдят положението — „не е честно, не бива да продължаваме, трябва да му кажа“; и прочее, и прочее. Не може ли да му спести опяването, мисли си раздразнено той. Нали вече му даде работа? Не е ли достатъчно? Плюе и се жабурка, връща се в спалнята и се строполява върху леглото. Посяга към дистанционното и прехвърля гневно каналите, докато госпожа Силви Мейхю седи и съзерцава през прозореца светлинките край Темза и се чуди какво да прави със съпруга си.

Неделя, 15 юли 2001

Белвил, Париж

Трябваше да пристигне от Ватерло в 15,55 на 15 юли.

Ема застана навреме пред входа за пристигащи на дю Нор и се сля с тълпата посрещачи — нетърпеливи любовници с букети, отегчени шофьори, потни под костюмите, стиснали табелки с имена. Дали да не напише „Декстър“ върху лист хартия. Да го напише с правописни грешки. Сигурно ще го развесели, но струва ли си усилието? Освен това влакът вече наближаваше, а множеството напираше към перона. След дълга пауза вратите се отвориха със съскане, пътниците се изсипаха навън и Ема се лашна напред с приятелите и роднините, любовниците и шофьорите, източили шии към лицата на новодошлите.

Тя си надяна усмивка. Последния път, когато го видя, си бяха казаха доста неща. Последния път, когато го видя, се беше случило нещо.

Декстър седеше в последния вагон на влака и чакаше другите пътници да слязат. Не носеше куфар, а само малка раница на съседната седалка. На масичката пред него лежеше книга с ярка обложка, а под карикатурното момичешко лице бе изписано заглавието — „Непобедимата Джули Крискол срещу целия широк свят“.