Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Отначало тя не вдига и той въздъхва облекчено, защото в крайна сметка какво добро ще излезе от това обаждане на бивша приятелка. Кани се да изключи, когато ненадейно чува познат рев:

— АЛО!

— Здрасти! — Той изтупва от праха усмивката на телевизионен водещ.

— КОЙ Е? — Тя надвиква врява, ресторант може би.

— Вдигнете малко шум!

— КАКВО? КОЙ Е?

— Познай!

— КАКВО? НЕ ЧУВАМ…

— Казах „познай“…

— АЛО? КОЙ Е?

— Познай!

— КОЙ?

— КАЗАХ ДА СЕ ОПИТАШ… — Играта става изтощителна и той казва просто: — Декстър е.

За миг настава мълчание.

— Декстър? Декстър Мейхю?

— Колко Декстъровци познаваш, Суки?

— Не, знам кой Декстър, просто… ПРИВЕТ, ДЕКСТЪР. Здрасти. Почакай…

Той чува стържене на стол и си представя любопитните погледи, които я съпровождат, докато прекосява ресторанта и излиза в коридора.

— Е, как си, Декстър?

— Добре, добре, обаждам се само да кажа, че те видях по телевизията тази вечер и се сетих за старите времена реших да се обадя да кажа „здрасти“. Изглеждаш страхотно между другото. Шоуто ми харесва. Чудесен формат. — Чудесен формат ? Ама че клоун. — А ти как си, Суки?

— О, добре, добре.

— Навсякъде си! На гребена на вълната! Наистина!

— Благодаря. Благодаря.

Настава мълчание. Палецът на Декстър поглажда бутона за изключване. Натисни го. Престори се, че линията прекъсва. Затвори, затвори, затвори…

— Не сме се чували… от колко? Пет години?

— Знам, но се сетих за теб, понеже те видях по телевизията. Изглеждаш страхотно между другото. Как си? — Млъкни, това вече го каза. Съсредоточи се. — Искам да кажа, разкажи нещо повече… Много е шумно край…

— В ресторант съм. Вечерям с приятели.

— Познавам ли ги?

— Не мисля. Те са ми нови приятели.

Нови приятели. Враждебност ли долови?

— Добре. Ясно.

— Е. А ти къде си, Декстър?

— О, вкъщи.

— Вкъщи? В събота вечер? Ти?

— Е, ммм…

Понечва да й каже, че е женен, има дете, живее в Ричмънд, но усеща, че това ще подчертае отявленото безсмислие на обаждането, и замълчава. Затишието продължава известно време. Забелязва засъхналия сопол върху памучния пуловер, с които някога посрещаше гости в студиото, и надушва непозната миризма по върховете на пръстите си — противен коктейл от мръсен памперс и пържени скариди.

— Сервираха основното ястие — прекъсва мислите му Суки.

— Добре, както и да е… просто си спомних старите времена, прииска ми се да те видя. Да обядваме, да пийнем… нещо такова…

Музиката в слушалката стихва, сякаш Суки се е оттеглила в усамотен ъгъл. С позагрубял глас му казва:

— Знаеш ли какво, Декстър? Не мисля, че одобрявам идеята.

— О, няма проблем…

— Не съм те виждала от пет години и смятам, че ако няма специален повод…

— Просто ми хрумна…

— Не че беше много мил с мен, нито пък особено заинтригуван, през повечето време беше пиян…

— О, не е вярно!

— Дори ми изневеряваше, по дяволите, вечно търчеше подир някоя стажантка, сервитьорка и прочее… На всичкото отгоре ми се обаждаш, все едно сме стари дружки. Въобразяваш си, че изпитвам носталгия по „старите времена“? По шестте ни златни месеца, от които, честно казано, ми се повдига!

— Разбрах гледната ти точка, Суки.

— И освен това съм с мъж, с много, много мил мъж и се чувствам много щастлива. Всъщност в момента ме чака.

— Добре! Върви тогава! ВЪРВИ! — Горе Джасмин започва да плаче, сигурно защото й става неловко.

— Не може да ми се обаждаш ей така, просто защото ти е скимнало и…

— Няма, аз просто… за бога, стига!

Воят на Джасмин отеква по голите дървени стъпала.

— Какъв е този шум?

— Бебе.

— Чие бебе?

— Моето. Имам дъщеря. На седем месеца.

Настава тишина. Достатъчно дълга и Декстър видимо се сконфузва. После Суки казва:

— Защо тогава ме каниш на среща?

— Просто… да пийнем приятелски.

— Имам приятели — тихо отронва Суки. — А ти отиди нагледаш дъщеря си, Декс.

И прекъсва връзката.

За момент той не помръдва, заслушан в замрялата линия. После сваля телефона, взира се в него и поклаща рязко глава, сякаш са му ударили плесница. Наистина са го зашлевили.

— Е, приятен разговор — промърморва.

Телефонен указател, покажи номер, изтрий номер. „Изтриване на Суки мобилен?“, пита телефонът. „Мамка му! Да! Изтрий я! Да!“ Той натиска трескаво бутона. „Номерът изтрит“, казва телефонът, но не му е достатъчно. „Номерът е унищожен, номерът е изличен“, това иска. Плачът на Джасмин достига кулминацията на първата фаза, той се изправя рязко и запраща телефона в стената, където той оставя черна бразда под „Прасенце и топка“. Хвърля го пак за симетрия.