Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Е, явно ти се отразява добре.

— Така ли?

— Абсолютно. Някои изглеждат по-добре, други — по-зле. Ти определено си се разхубавила.

— Мифи Бюканън ми каза, че вече не съм пухкава.

— Ревнува. Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Искаш ли да кажа, че и ти изглеждаш по-добре?

— Ако ти се откъсне от сърцето.

— Е, изглеждаш. Ляво?

— Ляво.

— По-добре от рокендрол годините ти. Когато живееше с размах, или каквото там правеше. — Помълчаха; после Ема проговори отново: — Тревожех се за теб.

— Така ли?

— Всички се тревожехме.

— Просто фаза. Всички преживяват разюздани фази.

— Нима? Не и аз. Хей, надявам се, че вече не носиш онова таке.

— Не съм слагал шапка от години.

— Радвам се да го чуя. Обмисляхме да организираме атентат срещу шапките ти.

— Знаеш как е… Купуваш си филцова шапка просто за разнообразие, после продължаваш — кепета, такета, бомбета…

Поредният кръстопът.

— Дясно или ляво? — попита тя.

— Нямам представа.

Надзърнаха в двете посоки.

— Удивително, нали, колко бързо доскучава?

— Да поседнем, а? Ей там.

Сред храстите имаше малка мраморна пейка, осветена отдолу от синя флуоресцентна лампа. Седнаха върху студения камък, напълниха си чашите, чукнаха ги и опряха рамене.

— Божичко, без малко да забравя… — Декстър бръкна в джоба на панталона си, много внимателно извади сгъната салфетка, положи я върху дланта си като фокусник и я разгъна — крайче по крайче. Сгушени в салфетката като лястовичи яйца, лежаха две смачкани цигари.

— От Кал — прошепна той благоговейно. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Не съм докосвала цигара от години.

— Браво на теб. И аз съм ги отказал. Официално. Но тук съм в безопасност… — Той запали контрабандата с театрално разтреперени ръце. — Ема се засмя. Шампанското и самотата приповдигнаха духа им и сега и двамата се почувстваха сантиментално, носталгично, точно както се полага на сватбена церемония. Усмихнаха се през цигарения дим. — Калъм твърди, че сме поколението на „Марлборо Лайтс“.

— За бога, колко потискащо! — изсумтя Ема. — Цяло поколение, сведено до марка цигари. Надявах се на повече. — Тя се усмихна и се обърна към Декстър. — Е? Как си ти?

— Добре. По-разумен.

— Сексът в тоалетните изгуби горчиво-сладкия си чар?

Той се засмя и заоглежда върха на цигарата.

— Просто трябваше да преработя системата си.

— И го постигна?

— Така мисля, до известна степен.

— Защото те озари истинската любов?

— Отчасти. И защото вече съм на трийсет и четири. На трийсет и четири оправданията се изчерпват.

— Оправдания?

— Е, ако си на двайсет и две и се прецакваш, можеш да кажеш: „Е, няма проблем, на двайсет и две съм само“. На двайсет и пет, на двайсет и осем. Но „На трийсет и четири съм все пак“? — Той отпи от чашата и се облегна на живия плет. — В живота на всеки има дилема. Моята беше — възможно ли е да поддържам зряла, всеотдайна любовна връзка и пак да ме канят за тройки.

— И какъв е отговорът, Декс? — тържествено попита тя.

— Отговорът е: не, невъзможно е. Разбереш ли го, всичко изглежда по-лесно.

— Вярно е, оргията не те топли нощем.

— Оргията ще те изостави, когато остарееш. — Той отпи отново. — Както и да е… и без това никога не са ме канили за тройка. Само ставах за посмешище, прецаквах всичко. Прецаках си кариерата, разочаровах мама…

— … Е, последното не е вярно…

— … Разочаровах приятелите си — Декстър се облегна на рамото й за ефект. — Реших, че е време да направя нещо както трябва. Срещнах Силви, тя е страхотна, наистина, и ме държи в правия път.

— Прекрасно момиче.

— Да. Да.

— Много красива. Разумна.

— Малко страшна понякога.

— Излъчва топлота. Напомня ми на Лени Рифенщал 8 8 Известна с оригиналната си естетика и новаторство германска филмова режисьорка, актриса и танцьорка, родена през 1902 и починала през 2003 г. — Б.ред. .

— Лени коя?

— Няма значение.

— Няма никакво чувство за хумор, разбира се.

— Е, какво облекчение! Чувството за хумор не е най-важното — каза Ема. — Досадно е непрекъснато да се държиш като шут. Като Йън. Само дето той не беше забавен. Не, по-добре да си с човек, от когото наистина се възхищаваш, човек, който ще разтрие с мехлем изранените ти стъпала.

Той се опита и не успя да си представи как Силви докосва краката му.

— Каза ми веднъж, че не се смее, защото смехът не се отразява добре на лицето й.

Ема се изкикоти тихичко. Съумя да отговори само: „Оу!“