Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Правилата — каза тя.

— Моля?

— Трябват ни две стаи. Разбра ли?

— Абсолютно. Две стаи.

Той се усмихна и се вля в множеството. Ема го проследи с поглед, после замъкна двете раници до малкото ветровито кафене. Бръкна в чантата си и извади химикалка и бележник — скъп, с текстилна подвързия, за да си води дневник по време на екскурзията.

Разлисти го до първата празна страница и се помъчи да измисли нещо, достойно да бъде написано — прозрение или наблюдение, по-оригинално от „всичко е наред“. Всичко беше наред. Обзе я неочаквано, непознато усещане, че е точно там, където иска да бъде.

Декстър и хазяйката стояха в средата на призната стая — снежнобели стени, студен каменен под, оскъдно мебелирана, ако не броим огромното двойно легло с желязна рамка, малкото бюро със стол и няколкото сухи цветя в буркан. Отвори двойните крила на вратата с малки прозорчета и излезе на широкия балкон, боядисан и цвета на небето и с изглед към пристанището долу. Все едно пристъпи сред фантастични декори.

— Колко сте? — попита хазяйката, подминала трийсетте и доста привлекателна.

— Двама.

— Колко ще останете?

— Не съм сигурен. Пет нощи, може и повече.

— Е, тук е отлично, мисля?

Декстър седна на двойното легло и се задруса замислено.

— Но с приятелката ми сме само, хмм… само добри приятели. Трябват ни две стаи.

— О, добре. Имам и втора.

Ема има лунички. За пръв път ги виждам. Около деколтето.

— Значи имате две стаи?

— Да, разбира се, имам две стаи.

— Нося добра и лоша новина.

— Казвай — затвори Ема книгата.

— Открих фантастично място, гледка към морето, балкон, малко над селцето, тихо, ако искаш да пишеш, с малко бюро, свободно е за пет нощи, а и за повече, ако решим.

— А лошата новина?

— Има само едно легло.

— О!

— О.

— Разбирам.

— Съжалявам.

— Наистина ли? — подозрително попита тя. — Една спалия на целия остров?

— Разгарът на сезона е, Ем. Търсих навсякъде. — Запази хладнокръвие, не изпадай в истерия. Изиграй картата на чувството за вина. — Но ако държиш да продължа да търся…

Той се престори, че се надига изнурено от стола.

Тя го улови за ръката.

— Единично или двойно легло?

Лъжата явно подейства. Той седна отново.

— Двойно. Огромно двойно.

— Трябва да е колосално . За да отговаря на Правилата.

— Е — сви рамене Декстър, — аз предпочитам да ги възприемам като ориентири.

Ема сбърчи чело.

— Искам да кажа, Ем, че на мен ми е все едно…

— О, знам, знам…

— Но ако смяташ, че няма да ми устоиш…

— О, аз ще успея. Ти си проблемът.

— Защото, честно ти казвам, ако ме докоснеш с пръстче…

Ема хареса стаята. Застана на балкона, заслушана в цикадите — звук, който беше чувала само по филмите и подозираше, че е екзотична измишльотина. Очароваха я лимоните в градината — истински лимони, сякаш залепени по дърветата. За да не изглежда като провинциалистка, не изрече гласно мислите си, а отбеляза лаконично:

— Добре. Ще я наемем.

После, докато Декстър преговаряше с хазяйката, тя се шмугна в банята да продължи битката с контактните си лещи.

В университета Ема отстояваше категорично убеждението, че контактните лещи обслужват суетата и традиционните представи за идеализираната женска красота. Дебелите неподправени утилитарни рамки показваха, че пет пари не даваш за глупави тривиални неща като добрия външен вид, защото съзнанието ти е заето с по-възвишени теми. Но през годините след колежа тези доводи звучаха все по-абстрактно и показно и тя най-сетне се поддаде на настойчивите подкани на Декстър и си купи проклетите люспички, проумяла твърде късно, че през цялото време е отбягвала онзи момент във филмите — библиотекарката си сваля очилата и разтръсква къдрици. „О, колко сте красива, госпожице Морли!“

Лицето й в огледалото й изглеждаше странно — голо и беззащитно, сякаш за пръв път от девет месеца е без очила. Лещите й причиняваха стъписващи лицеви спазми, караха я да примигва безразборно. Залепяха се за пръстите или за скулите й като рибени люспи, или както сега, се пъхаха под клепачите й, заравяйки се дълбоко в скалпа. След енергично кривене и почти хирургична намеса успя да извади дребното нещо и излезе от банята със зачервени и насълзени очи.

Декстър седеше върху леглото с разкопчана риза.

— Ем? Плачеш ли?

— Не. Но още е рано да се каже.

Излязоха в потискащата пладнешка жега, откриха пътя към дългия полумесец от бял пясък, който се простираше на повече от миля отвъд селцето. Време беше за банските костюми. Ема бе обмислила подробно — навярно прекалено подробно — стила си, спирайки се най-сетне на черен цял бански. Спокойно можеха да кръстят модела „Едуардински“. Докато си събличаше роклята през главата, се почуди дали Декстър си е помислил, че не е избрала бикини от страх — все едно целият бански костюм принадлежи към категорията на очилата, планинарските боти и велосипедните каски — натрапчиво целомъдрен, предпазлив и не особено женствен. Не че я интересуваше, макар да се запита дали наистина го е зърнала да я зяпа, докато роклята минаваше над главата й. Както и да е, със задоволство отбеляза, че той е предпочел широки шорти. Седмицата в леглото до Декстър можеше да й причини повече неудобства, отколкото би могла да понесе.