Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Не ме увлича.

— Шедьовър е.

— Причинява ми главоболие.

— Трябваше да ти взема нещо с картинки и притурки.

— Е, харесва ми…

— „Гладната гъсеница“ или нещо подобно…

— Само ми е малко наситена. А и този приятел не престава да дърдори колко е превъзбуден и прочее.

— Сметнах, че ще му влезеш в положението. — Тя вдига слънчевите си очила. — Книгата е много еротична, Декс.

— Ако си падаш по невръстни момиченца.

— Ще ми обясниш ли пак защо те изгониха от езиковото училище в Рим?

— Казах ти! Тя беше на двайсет и три, Ем!

— Заспивай тогава. — Ема вдигна руския си роман. — Филистимец!

Той облегна глава върху раницата си, но в същия миг до него застанаха двамина, засенчвайки лицето му. Момичето беше симпатично и нервно, момчето — едро и бледо, бяло почти като магнезий на светлината на утринното слънце.

— Извинете — каза момичето.

Декстър заслони очи и им се усмихна широко.

— Здравейте.

— Не работите ли в телевизията?

— Възможно е — отвърна Декстър, изправи се, свали си слънчевите очила и кимна многозначително. Ема изстена тихо.

— Как се наричаше — „с размах“?

Винаги изписваха заглавието на програмата с малка буква — модерен похват по онова време.

Декстър вдигна ръка.

— Виновен!

Ема се изсмя кратко през нос и той я стрелна с очи.

— Смешен анекдот — кимна тя към своя роман от Достоевски.

— Знаех си, че съм те виждала по телевизията! — сръга момичето приятеля си — Нали ти казах?

Бледото момче пристъпи от крак на крак и измърмори нещо. После настана тишина. Декстър долови с пълна сила боботенето на двигателя и усети „Лолита“, разтворена върху гърдите си. Пъхна я тихомълком в чантата си.

— На екскурзия, а? — попита ги.

Очевидно излишен въпрос, но пък му позволи да надене телевизионния си образ — на страхотно, земно момче, с което са се запознали в бара.

— Да, на екскурзия — изломоти младежът.

Пак гробна тишина.

— Това е приятелката ми Ема.

— Здрасти — надзърна Ема над очилата си.

Момичето присви очи към нея.

— И ти ли си в телевизията?

— Аз? Не, за бога! — ококори се тя. — Но не спирам да мечтая.

— Ема работи в „Амнести Интернешънъл“ — гордо обяви Декстър и я обгърна през рамо.

— Почасово. Основно работя в ресторант.

— Управител е. Но скоро ще напуска. През септември ще става учителка. Нали, Ем?

Ема го изгледа безучастно.

— Защо говориш така?

— Как? — засмя се предизвикателно Декстър, но младежите се размърдаха смутено; момчето погледна към морето, сякаш размисля дали да не скочи. Декстър реши да приключи интервюто: — Е, ще се видим на плажа, нали? Ще пийнем по бира.

Двамата се усмихнаха и се запътиха към пейката си.

Декстър никога не се беше домогвал съзнателно до славата, макар винаги да бе искал да преуспява. А какъв е смисълът да преуспяваш тайно? Хората трябва да знаят. Сега, след като бе пожънал слава, тя му се струваше като естествено продължение на популярността в училище. Не беше мечтал да стане и телевизионен водещ — че кой ли мечтае? — но посрещна със задоволство констатацията, че е природен талант. Застана пред камерата и се почувства като човек, седнал за пръв път пред пианото и открил, че е виртуоз. Шоуто не бе толкова тематично, колкото другите, за които беше работил, по-скоро поредица от музикални групи на живо, видеоклипове, интервюта със знаменитости и, да, добре, не изискваше кой знае какво. Достатъчно беше да гледа в камерата и да крещи: „Вдигнете сега малко шум!“. Но го правеше толкова добре, толкова обаятелно, толкова самоуверено и чаровно.

Общественото признание обаче си оставаше ново преживяване. Беше достатъчно самокритичен да осъзнава, че притежава склонност към „перчене“, както би го нарекла Ема, и тайничко полагаше усилия да шлифова изражението си. Амбициран да не изглежда превъзбуден, самонадеян или фалшив, той целенасочено си придаваше вид, излъчващ послание: „Е, какво толкова? Някаква си телевизия“. Надянал въпросното изражение, той си сложи очилата и се върна към книгата.

Ема изгледа удивено представлението — преднамереното нехайство, леко издутите ноздри, усмивката, трептяща и ъгълчетата на устните му. Вдигна очилата си на челото.

— Няма да те промени, нали?

— Кое?

— Нищожната, миниатюрна слава.

— Мрази думата „слава“! Пфу!

— И коя предпочиташ? „Известен“?

— Какво ще кажеш за „прочут“? — ухили се той.

— Или „досаден“? Как ти се струна „досаден“?