Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Уволниха ли те?

— Повишиха ме — засмя се тя. — Предложиха ми да стана управител.

Декстър се изправи рязко.

— На това място? Трябва да откажеш.

— Защо? Няма нищо лошо в ресторантьорството.

— Ем, може да копаеш уран със зъби. Няма проблем, стига да си щастлива. Но ти мразиш тази работа, мразиш всяка секунда.

— Е, и? Повечето хора мразят работата си. Нали затова я наричат работа.

— Аз си обичам работата.

— Да, добре, но не можем всички да работим в медиите, нали? — Ядоса я тонът й — присмехулен и горчив. И още по-зле — усети горещи нелогични сълзи да напират в очите й.

— Хей! Мога да ти намеря работа!

— Каква? — засмя се тя.

— При мен. В „Редлайт Пръдакшънс“. — Идеята го запали. — Като асистент. По принцип се започва като стажант, което не се заплаща, но ти си брилянтна и…

— Декстър, благодаря, но не искам да работя в телевизията. Знам, че днес всички са петимни да постъпят в телевизията, все едно е най-престижната работа на света. — „Звучиш истерично — помисли си, — ревниво и истерично“. — А аз дори не знам какво означава медия . — „Млъкни, успокой се“. — Искам да кажа… чудя се какво правите по цял ден… Пиете бутилирана вода, вземате наркотици и си фотокопирате дребните реплики…

— Хей, трудим се усърдно, Ем!

— Искам да кажа… ако хората таяха същото страхопочитание към медицинските или социалните работници или към учителите, както към проклетите медии …

— Тогава стани учителка! Ще бъдеш невероятна учителка…

— Настоявам да си запишеш: „Няма да давам съвети за кариерата на Ема“.

Вече говореше на твърде висок глас, почти крещеше. Последва дълго мълчание. Защо се държи така? Той само се опитва да й помогне. А каква полза извлича от приятелството им? Ще стане и ще си тръгне. Точно така. Обърнаха се едновременно един към друг.

— Съжалявам — каза той.

— Не, аз съжалявам.

— За какво?

— Че дърдоря като… смахната стара крава. Съжалявам. Изморена съм… лош ден… съжалявам, че съм толкова отегчителна.

— Не си чак толкова отегчителна.

— Напротив, Декс. Кълна се, отегчавам себе си.

— Не и мен. — Той я улови за ръката. — Не можеш да ме отегчиш. Ти си една на милиони, Ем.

— Не съм дори една на три.

Той леко я ритна.

— Ем?

— Какво?

— Просто го приеми. Млъкни и го приеми.

Погледаха се мълчаливо. Той легна отново и след миг тя също се отпусна на земята и подскочи лекичко, усетила ръката му под раменете си. Последва неловък момент на взаимно неудобство. Накрая тя се обърна на една страна и се сгуши до него. Той я обгърна по-здраво и заговори в косата й.

— Знаеш ли какво не разбирам. Всички ти повтарят колко си страхотна, умна и забавна и талантлива и прочее, и прочее. Непрекъснато. Аз ти го казвам от години. Защо не искаш да повярваш? Какво целят хората според теб, Ем? Мислиш ли, че тайничко съзаклятничат да са добри към теб?

Тя притисна глава към рамото му, за да го накара да млъкне. Иначе щеше да се разплаче.

— Много си мил. Но трябва да тръгвам.

— Не, остани още малко. Ще си купим още една бутилка.

— Не те ли чака Наоми? Натъпкала уста с наркотици като дребен дрогиран хамстер?

Тя изду бузи, Декстър се засмя и на нея й поолекна.

Останаха още малко, после пак се отбиха в магазина за вино и се върнаха на хълма да погледат залеза над града, отпивайки от бутилката и похапвайки от големия пакет скъпи солени бисквитки. Откъм зоопарка долитаха странни животински звуци и накрая двамата останаха сами на хълма.

— Трябва да се прибирам — каза тя и се и изправи замаяно.

— Можеш да спиш при мен, ако искаш.

Представи си пътя до дома — Северната линия, втория етаж на автобус Н38, после опасната разходка пеша до апартамента, който смърдеше неописуемо на пържен лук. Когато най-сетне се добере, парното ще бъде включено и Тили Килик ще я посрещне с разкопчана нощница, гребейки от буркан с песто и долепена до радиатора като гущер. Ирландският чедър ще е нагризан и телевизорът ще е включен. Не й се прибираше.

— Ще ти заема четка за зъби? — каза Декстър, сякаш прочел мислите й — Ще спиш на канапето.

Представи си как черната кожа на канапето му скърца под нея, главата й бучи от виното и двоуменето, и реши, че животът е твърде сложен и без това. Взе твърдо решение — напоследък й се случваше почти ежедневно. Никакви гостувания с преспиване, никаква поезия, никакво губене на време. Дойде моментът да сложи ред в живота си. Да започне на чисто.