Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Нямам лош…

— Не си ли ми разказвал и друг път същата история?

— Не, онова беше друго момиче.

Тенис топките се заредиха бързо, тук-там заместени от добрите стари топки за крикет. Ема се протегна и впери очи в небето.

— Трябва да забраниш на момичетата да ти пъхат таблетки в устата, Декс, нехигиенично е. И опасно. Някой ден ще ти дадат капсула с цианид.

Декстър се разсмя.

— Искаш ли да чуеш какво стана после?

Тя опря пръст в брадичката си.

— Искам ли? Не, не мисля. Не искам.

Но той все пак й разказа — обичайният сюжет с тъмни стаички в клубовете, телефонни обаждания посред нощ и таксита призори; безкрайната шведска маса, наречена сексуален живот на Декстър. Ема се насили да не слуша, а само да следи устата му. Приятна уста, доколкото си спомняше, и ако беше дръзка, безочлива и асиметрична като Наоми, щеше да се наведе и да го целуне. Хрумна й, че никога не е целунала никого, тоест никога не е понечвала сама да целуне някого. Бяха я целували пияни момчета по партитата, разбира се, изневиделица и твърде силно: ненадейни като крошета целувки. Йън се бе опитал преди три седмици, докато чистеше фризера за месо — такова рязко се приведе към нея, сякаш щеше да я удари с глава. Дори Декстър я бе целунал веднъж, преди много, много години. Толкова ли ще е страшно, ако сега тя го целуне? Какво ще последва, ако се реши? Да поеме инициативата, да свали очилата, да го прегърне, докато говори, и да го целуне, да го целуне.

— Та Наоми се обажда в три сутринта и казва: „Качвай се на такси. На мига“.

Представи си го съвършено ясно как избърсва уста с опакото на дланта си — целувка като крем карамел. Извърна глава и се вгледа в другите по хълма.

Вечерният светлик вече бледнееше и двеста преуспели, привлекателни млади мъже и жени подхвърляха фризбита, палеха сгъваеми барбекюта, крояха планове за нощта. Но тя се чувстваше отчуждена от тези хора с интересни кариери. CD плеъри и велосипеди с двайсет скорости, сякаш гледаше телевизионна реклама — за водка навярно или за малки спортни коли. „Защо не се прибереш у дома, скъпа? — каза й майка й снощи. — Стаята ти е непокътната…“

Погледна отново към Декстър, който още разказваше за любовния си живот, после над рамото му към двама младежи. Целуваха се агресивно; жената бе коленичила над мъжа, който лежеше с покорно отпуснати назад ръце, преплел пръсти в нейните.

— В крайна сметка три дни не излязохме от стаята в мотела.

— Съжалявам, отдавна спрях да слушам.

— Казвах просто…

— Как мислиш, какво намира у теб?

Декстър сви рамене, сякаш не проумява въпроса.

— Казва, че съм сложно устроен.

— Сложно устроен. Ти си като пъзел от две части. — Тя се изправи и изтупа тревата от глезените си. — От твърд картон. — После дръпна нагоре крачола на джинсите. — Гледай какви крака. — Стисна туфичка косми между палеца и показалеца си. — Краката ми са обрасли с руно. Приличам на президента на шимпанзетата.

— Направи си кола-маска тогава. Мата Космата.

— Декстър!

— Краката ти обаче са страхотни. — Пресегна се и я щипна по глезена. — Ослепителна си.

Тя го бутна по лакътя и той се стовари върху тревата.

— Не мога да повярвам, че ме нарече Мата Космата. — Двамата зад него продължаваха да се целуват. — Виж ги онези. Не, не зяпай! — Декстър надзърна през рамо. — Чувам ги. Долавям всмукването чак дотук. Все едно някои отпушва вана. Казах ти да не зяпаш!

— Защо не? На обществено място сме.

— Защо се държат така на обществено място? Прилича на природонаучен филм.

— Може би са влюбени.

— Така ли изглежда любовта? Олигавени устни и омачкана пола?

— Понякога.

— Все едно се мъчи да всмуче главата му. Ще си изкълчи челюстта, ако не внимава.

— Добре изглежда.

— Декстър!

— Исках да кажа, че ми изглежда невредима.

— Знаеш ли, малко е странно да си непрекъснато обсебен от мисли за секс, звучи отчаяно и тъжно…

— Защо ли не изпитвам тъга? Или отчаяние?

Ема, която изпитваше такива чувства, не отговори. Декстър я сръга с лакът.

— Знаеш ли какво трябва да направим? Ти и аз?

— Какво?

— Да вземем по едно „Екстази“ — ухили се тон.

— „Екстази“? Какво е „Екстази“? — безизразно попита тя. — О, да, май съм чела статия за това. Не съм пригодена за пречупващи съзнанието химикали. Веднъж оставих лепилото отворено и си помислих, че обувките ми се опитват да ме изядат. — Той се засмя доволно, а тя скри усмивката си в пластмасовата чаша. — Както и да е… Предпочитам чистото, възвишено опиянение на алкохола.