Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Задължителни правила

Вторник, 15 юли 1992

Додеканисо, Гърция

Някой ден се събуждаш и всичко е съвършено.

Този приятен ден на свети Суидин ги свари под огромно синьо небе без никакви признаци за дъжд, на откритата палуба на ферибота, който бавно пореше Егейско море. С нови слънчеви очила и в нови летни дрехи те лежаха един до друг под сутрешното слънце и надмогнаха с дрямка махмурлука от снощната таверна. Ден втори от десетдневната островна екскурзия и Задължителните правила още не бяха нарушени.

Нещо като платонична Женевска конвенция. Правилата представляваха списък с основни забрани, съставен преди отпътуването с цел почивката да мине без „усложнения“. Ема беше отново необвързана след кратката мъглива връзка със Спайк — монтьор на велосипеди, чиито пръсти винаги миришеха на смазочно масло, приключила с небрежно присвиване на раменете и от двете страни, но поне повдигнала леко самочувствието й. А и велосипедът й беше в безупречно състояние.

Декстър пък беше спрял да излиза с Наоми, понеже, както обясни, „ставало твърде напечено“, каквото и да означаваше това. Последваха Ейврил, Сара, Мери, Мари, Сандра и Йоланда, преди да попадне на Ингрид — амбициозна манекенка, преквалифицирала се на моден стилист, след като била принудена да се откаже от подиума — обясни го на Ема, без да й мигне окото — понеже „циците й не се побирали на котешката пътечка“. При тези думи Декстър щеше да се пръсне от гордост.

Ингрид беше от онези сексуално дръзки момичета, които си носеха сутиените върху блузите, и макар Ема — или който и да било на този свят — да не я заплашваше по никакъв начин, всички заинтересовани прецениха, че е редно да се внесат известни уточнения, преди да разопаковат банските костюми и да изпият коктейлите. Не че нещо щеше да се случи — тази тясна пролука се беше затворила преди години и те вече бяха развили имунитет, застинали удобно в границите на непоклатимото приятелство. Все пак един юнски петък Декстър и Ема седнаха на открито в кръчма на Хампстед Хийт и съставиха Правилата.

Номер едно — отделни спални. При никакви обстоятелства не биваше да делят едно легло — нито двойно, нито единично, никакви пиянски прегръдки и милувки. Вече не бяха студенти.

— И без това не намирам смисъл в гушкането — каза Декстър. — Само ти се схващат крайниците.

Ема се съгласи и добави:

— И никакво флиртуване. Второ правило.

— Е, аз не флиртувам, така че… — заяви Декстър и потърка глезена й с крак.

— Сериозно! Никакви игрички, дори след няколко питиета.

— Игрички?

— Знаеш какво имам предвид. Никакво умилкване.

— С теб ли?

— С мен или с когото и да било. Всъщност това е Трето правило. Не искам да вися като плажна хавлия, докато ти мажеш с крем гърба на Лоте от Щутгарт.

— Ем, няма такава опасност.

— Няма. Защото е Правило.

Четвърто правило — по настояване на Ема — забраняваше голотата. Никакви нудистки бани — физическо целомъдрие и дискретност на всяка цена. Не желаеше да вижда Декстър по бельо или под душа или опазил я Бог, в тоалетната. За да си отмъсти, той предложи Пето правило. Никакъв „Скрабъл“. Приятелите му все повече се запалваха по игрословици — смахнати многознайковци, копнеещи да съчинят тройна дума — но не него му се струваше, че са създали играта с изричната цел да го накарат да се чувства като отегчен глупак. Никакъв „Скрабъл“ и никакъв „Богъл“. Още не беше на смъртно легло. Сега, през Ден втори, все още не погазили Правилата, те лежаха върху палубата на древния ръждясал ферибот, който се поклащаше бавно от Родос към по-малките Додеканиски острови. Първата нощ прекараха в Стария град. Отпиваха възсладки коктейли от издълбани кокосови черупки, ухилени до ушите от приятното непознато усещане. Фериботът потегли от Родос още по тъмно, а сега, в девет, те лежаха и мълком ближеха рани от махмурлука, докато ръмжащият двигател разбъркваше като с миксер стомасите им. Ядяха портокали, четяха мълчаливо, изгаряха мълчаливо под слънцето, съвършено щастливи сред мълчанието на другия.

Декстър го наруши пръв; въздъхна и остави книгата върху гърдите си — „Лолита“ на Набоков, подарък от Ема, която отговаряше за ваканционните четива, купчина книги като голямо строително блокче, подвижна библиотека, заела по-голямата част от куфара й.

Отмина минута. Той въздъхна отново за ефект.

— Какво ти става? — попита Ема, без да вдига поглед от „Идиот“ на Достоевски.