Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Да сменим темата, а?

— И ако обичаш, зарежи го.

— Кого?

— Кокни акцентът. Завършили сме Уинчестър Колидж, за бога!

— Не говоря с кокни акцент.

— Говориш, когато си господин Телевизия. Звучиш, сякаш си зарязал сергията, за да се снимаш в модерното шоу.

— Ти говориш с йоркширски акцент!

— Защото съм от Йоркшир.

Декстър спи рамене.

— Трябва да говоря така, за да не отблъсна зрителите.

— Ами ако отблъскваш мен?

— Знам, че те отблъсквам, но ти не си сред двата милиона, които гледат шоуто ми.

— О, твоето шоу значи?

— Телевизионната програма, в която участвам.

Тя се засмя и зачете отново. След малко Декстър се обади:

— Да не би да си…?

— Какво?

— Сред онези, които гледат „с размах“?

— Понякога. Като фон веднъж или дваж, докато си осчетоводявах чековата книжка.

— И как ти се струва?

Тя въздъхна и впи очи в книгата.

— Не ми е работа, Декс…

— Кажи ми все пак.

— Не разбирам от телевизия…

— Просто кажи какво мислиш.

— Добре… Мисля, че е все едно да слушаш цял час пиянски крясъци по микрофона, но както споменах…

— Ясно, разбрах. — Той погледна към книгата, после пак към Ема. — Ами аз?

— Какво ти?

— Е, добър ли съм? Като водещ.

Тя си свали слънчевите очила.

— Декстър, ти си най-добрият водещ на младежко предаване в цялата страна и за всички времена. Твърдя го най-сериозно.

Той се подиря гордо на лакът.

— Всъщност предпочитам да се смятам за журналист.

Ема се усмихна и прелисти книгата.

— Не се съмнявам.

— Защото наистина върша журналистическа работа. Проучвам, обмислям интервюто, задавам точните въпроси.

Тя подпря брадичка между палеца и показалеца си.

— Да, да, май гледах задълбочения ти разтвор с Ем Си Хамър. Много проникновено, много провокативно…

— Млъкни, Ем…

— Не, сериозно, да не повярваш как му влезе пол кожата — от музикалните му стремления до… до другите стремления. Беше… ненадминато.

Той я перна с книгата.

— Млъкни и чети.

Облегна се назад и затвори очи. Ема вдигна поглед да провери дали е усмихнат и също се усмихна.

Наближаваше пладне и докато Декстър дремеше, Ема зърна сушата — синьо-сива гранитна маса, издигаща се от най-чистото море, което беше виждала. Винаги беше смятала, че такива води са лъжа, разпространявана от брошурите, трик на обектива и лещите, но ето ги пред очите й — искрящи и смарагдовозелени. На пръв поглед островът изглеждаше необитаем, ако не броим сгушените край пристанището къщи с цвят на кокосов сладолед. Усети как тихо се засмива при вида им. Досега свързваше пътешествията с отчаяние. Всяка година, докато навърши шестнайсет, ваканциите представляваха двуседмично боричкане със сестра й в каравана във Файли. Родителите й междувременно пиеха чаша след чаша и съзерцаваха дъжда — нещо като суров експеримент за границите на човешката близост. В университета отиде да лагерува в Кеърнгормс с Тили Килик — шест дни в палатка с мирис на суха супа; от забавната, толкова ужасна, та чак смешна екскурзия накрая остана само ужасът.

Сега наблюдаваше, подпряна на парапета, как градът се приближава и започваше да проумява смисъла на пътешествията. Никога не се бе чувствала по-далеч от пералнята, от втория етаж на градския автобус, от стаичката на Тили Килик. Тук сякаш въздухът беше различен — не по вкус и аромат — а в самата си сърцевина. В Лондон въздухът беше нещо, през което надзърташ — като захвърлена рибна консерва. Тук всичко бе лъчисто и ярко, чисто и резливо.

Чу щракване на обектив и се обърна. Декстър пак я снимаше.

— Изглеждам ужасно — кача механично, макар навярно да не беше права.

Той приближи и облегна ръце върху парапета, от двете страни на кръста й.

— Красиво, нали?

— Да — отвърна тя, неспособна да си припомни миг, когато се е чувствала по-щастлива.

Слязоха от кораба — за пръв път усети, че слиза на твърда земя — и се озоваха сред гъмжилото на кея, където туристите се пазаряха за евтини квартири.

— Какво следва?

— Ще намеря къде да се настаним. Ти ме почакай в кафенето. Ще дойда да те взема.

— Нещо с балкон.

— Да, мадам.

— И с гледка към морето, моля. И с бюро.

— Ще се постарая.

Пошляпвайки със сандалите, той тръгна към тълпата на кея.

— И не забравяй! — подвикна му тя.

Той се обърна и я погледна, застанала на бетонната стена, стиснала с ръка шапката с широка периферия да не я отнесе топлият бриз, който изопваше тънката й синя рокля по тялото. Вече не носеше очила и гърдите й бяха осеяни с лунички, които никога не бе забелязвал. Голата кожа преливаше в розово и кафеникаво към шията й.