Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

„Работя в телевизията“ — самото споменаване му доставяше задоволство. Обичаше да крачи по Беруик Стрийт към режисьорския офис с раница, пълна със записи, и да кима на колегите си. Харесваше подносите със суши и партитата, обичаше да си сипва от бутилки, охладени в купи с лед, да поръчва куриер и да произнася реплики като: „Налага се да изрежем шест секунди“. Тайничко се наслаждаваше на факта, че работи в индустрия, която държи на външния вид и цени младежта. В този дързък нов телевизионен свят не съществуваше възможност да влезеш в конферентна зала и да свариш групичка шейсетинагодишни да си напрягат мозъците. Какво ставаше с телевизионните хора, когато достигнат определена възраст? Къде отиваха? Нямаше значение; харесваше му. Допадаше му изобилието от млади жени като Наоми — дръзки, амбициозни столичанки. В миг на рядко колебание, веднъж Декстър се бе запитал дали липсата на интелект няма да го спъне, но сегашната му работа изискваше увереност, енергия, навярно дори известна арогантност — все качества, които притежаваше. Е, трябваше да си схватлив, но не като умницата Ема. Просто ловък и амбициозен комбинатор.

Обожаваше новия си апартамент в близкия Белсаиз Парк — целият в тъмно дърво и бронз — и обожаваше Лондон, разстлал се огромен и нежно-мъглив пред него в този ден на свети Суидин. Мечтаеше да сподели въодушевлението си с Ема, да й представи нови възможности, нови преживявания, нови социални кръгове, да доближи живота и до своя. Кой знае, нищо чудно Наоми и Ема дори да се сприятелят.

Приласкан от тези мисли и на границата на съня, усети как върху лицето му се спуска сянка. Отвори едно око и приспи клепач.

— Здравен, красавице.

Ема го срита силно в хълбока.

— Ох!

— Никога, никога повече не ми го причинявай!

— Какво?

— Знаеш какво! Все едно съм животно в зоопарка, а ти ме ръгаш с пръчка, майтапиш се…

— Не ти се присмивах!

— Гледах те как се лигавиш с приятелката си, кикотиш се…

— Не ми е приятелка и се смеехме на менюто…

— Присмивахте се на работното ми място.

— Е, и? Ти не го ли правиш?

— Да, но аз работя там. Надсмивам се над нещастието, а ти се надсмиваш над мен!

— Ем, не бих… никога не бих…

— Така изглежда.

— Е, извинявай.

— Добре. — Тя сгъна крака под себе си и приседна до него. — А сега си закопчай ризата и ми подай бутилката.

— Тя наистина не ми е приятелка. — Декстър закопча три копчета отдолу и зачака тя да се хване на въдицата. Не стана и той пробва отново. — Просто спим от време на време заедно, това е.

Когато възможността за връзка избледня, Ема се постара да си създаде броня срещу безразличието на Декстър и тези дни подобни забележки не й причиняваха по-силна болка, отколкото, да речем, тенис топка, улучила я внезапно по тила. Тези дни почти не трепваше.

— Прекарвате си приятно. Несъмнено. — Наля си вино в пластмасова чаша. — Щом не ти е приятелка, как да я наричам?

— Не знам. „Любовница“?

— Това не включва ли чувства?

— Ами „завоевание“? — ухили се той. — Позволено ли е днес да се използва терминът „завоевание“?

— Или „жертва“. „Жертва“ ми харесва. — Ема легна рязко, пъхнала неловко пръсти в джобовете на тънките си. — Вземи си я.

Подхвърли върху гърдите му плътно сгъната банкнота от десет лири.

— Няма начин.

— Има начин.

— Твои са!

— Декстър, чуй ме! Не се дава бакшиш ни приятели.

— Не е бакшиш, подарък е.

— Парите не са подарък. Ако искаш да ми купиш нещо, много мило, но не и пари. Невъзпитано е.

Той въздъхна и мушна банкнотата в джоба си.

— Извинявай. Отново.

— Добре — каза тя и легна до него — Хайде. Разказвай тогава.

Той се ухили и се привдигна на лакът.

— През почивните дни имаше парти за сближаване на екипа.

„Парти за сближаване ни екипа“ — помисли си тя. — Вече е човек, който ходи на партита за „сближаване на екипа“ .

— Бях я виждал и офиса и отидох да я поздравя, да й кажи добре дошла сред нас, съвсем официално, с протегната ръка, а тя ми се усмихна, намигна ми, обгърна ме през врата, придърпа ме към себе си и… — Той сниши глас до развълнуван трепет. — И ме целуна, представи си!

— Целуна те значи — повтори Ема и поредната топка за тенис улучи целта.

— И ми пъхна нещо в устата с език. „Какво е това?“, попитах, а тя само ми смигна и отговори: „Ще разбереш“.

След кратко мълчание Ема попита:

— Фъстък ли беше?

— Не…

— Малък печен фъстък…

— Не, беше таблетка.

— Нещо като тик-так? Заради лошия ти дъх?